откритите игрища и съседните улици, но не се виждаха никакви фарове или движе ние. Той се залов и
със серия от стрелба от далечно разстояние.
Хрумна му, че хората на Бакстър са горе-долу наясно с проблема между шефа им и Ландри - нали
им беше известно, че Ландри изрично бе поискал шефът им да дойде сам. Така че какво щеше да
обясни на хората си Бакстър? Че тоя тип Ландри тормози жена му, но той не иска да се срещне сам с
него? В света на мъжагите, за какъвто се имаше Клиф Бакстър, това беше равносилно да обяви на
всеослушание, че е педераст. Кийт проумя, че съзнателно или не, но той беше поставил Бакстър в
ситуация, в която той не можеше да поиска помощ, без да изглежда като последния жалък
страхливец, така че или трябваше да дойде сам, или изобщо да не идва и да продължи да живее с
последствията от страхливостта си.
В осем и пет Ландри вече знаеше, че по неписаните правила на тази игра той вече може да си
тръгва. Обаче остана, като продължи да обстрелва коша, да дриблира по терена, но без да се
отдалечава прекалено много от пистолета си върху колата. В осем и десет вече беше доволен от себе
си - бе изпълнил онова, което се искаше от него.
Докато крачеше към колата, отстрани на училището изведнъж избликнаха ярки фарове, после един
автомобил бавно зави и се насочи към него.
Кийт продължи да тупа небрежно топката и да напредва към автомобила си.
Колата - вече се виждаше, че е полицейска - спря на петнайсетина метра, фаровете и все още бяха
насочени право към него.
Дясната врата се отвори и на асфалта стъпи човек. Кийт не можеше да го различи ясно в
заслепяващите го фарове, но човекът определено беше по-висок и по-слаб от Клиф Бакстър. Кийт
пусна топката и вдигна ризата си от капака на двигателя, а заедно с нея и пистолета. Бавно изтри
потта от лицето си, като през това време ръката му обхвана дръжката, а показалецът легна на спусъка.
Мъжът направи няколко крачки към него и извика:
- Кийт Ландри?
Макар че не беше чувал гласа на Бакстър от почти три десетилетия, Кийт разбра, че това не е той.
- Кой пита? - отвърна той.
- Офицер Скенли, спенсървилска полиция. - Мъжът продължи да върви срещу него.
- Кой още е в колата?
- Партньорът м и.
- Къде е Бакстър?
- Не може да дойде. - Скенли беше на не повече от три метра и Кийт видя, че държи нещо в ръката
си. Не беше пистолет обаче.
Скенли го наближи съвсем и попита:
- Сам ли сте?
- Може би. Къде е шефът т и? Да не си е изгуб ил някъде ташаците, та е хукнал да ги дири?
Скенли се изсмя.
- Много искаше да дойде, но не може.
- Защо не може?
Скенли му протегна онова, което държеше. Оказа се сгънат вестник.
- За какво ми е това? - попита Кийт.
- Вътре има материал, койт о трябва да прочетете.
- Прочет и ми го.
Скенли повдигна рамене.
- Добре. - Той го разгъна, разкопча фенерчето си от колана, включ и го и освети вестника. - Това е в
социалната колона... аха, ето го. „Тази вечер в Елкс Лодж ше фът на полицията Клиф Бакстър ще бъде
почетен от кмета и градския съвет във връзка с петнадесетте му години служба като шеф на
полицията на Спенсървил. Госпожа Бакстър, по баща Ани Прентис, ще се присъе дини към
приятелите и сътрудниците на Клиф Бакстър с разкази, както на интересни, така и на забавни случк и
от кариерата на шефа им.― - Скенли угаси фенерчето. - Сега разбра ли? Щеше да дойде, стига да
имаше тази възможност.
- Той е знаел отдавна за това събиране. Можеше да промени часа или деня.
- Недей да бъдеш толкова нахален. Шефът си има задължения. Ти нямаш ли си с какво да се
забавляваш в събота вечер?
- Не мога да измисля нищо по-доб ро от това да обра ботя хубавичко шефа ви.
Патрулният полицай се изсмя.
- Така ли? И защо ще правиш нещо толкова глупаво?
- Ти м и кажи. Ама мъжката, Скенли.
Скенли се ухили.
- Ами... говори се, че прич ината била госпожа Бакс тър.
- Може би. Мислиш ли, че това ще направи шефа т и по-щастлив?
- Вероят но.
- Мислиш ли, че ще го преглът не?
Полицаят отново се изсмя.
- Нали знаеш как е при мъжете.
- Разбира се, че знам. Направи м и ед на услуга, Скенли. Кажи на шефа си, че следващия път, когато
му определя среща, той е длъжен да ме извести предварително, когато разбере, че не може да дойде.
- Предполагам, че е искал да разбере дали ще дойдеш.
- Проумях го вече. Не е необход имо да си блъска гла вицата над това. Аз съм тук и ще бъда тук или
където и да било другаде, където иска да се срещне с мен, по всяко време. Сега е негов ред да моли за