обичате поради някои конфликти от училищните ни години и си мислите, че като ми отнемете
съпругата, ще ми го върнете за онези неща. Това не е здравословно, господин Ландри, нито е честно
към Ани, която сега се намира в труден период, след като децата вече излетяха от семейното гнездо, с
напрежението, което имам в службата си, и проумяването на мисълта, че средната въз раст вече е
дошла. Двамата с Ани сме щастливи по наш си начин и се надяваме да доживеем до пенсионирането
си и да остареем заедно един до друг. Нали, Ани?―
На Кийт никак не му допадна разсъдителната реч на Бакстър, защото в нея се съдържаха доста
истини.
В действителност такава среща нямаше вероятност да се състои и Кийт Ландри, Клиф Бакстър и
Ани Прентис Бакстър щяха да се лутат и да се спъват при разрешението на тази ситуация, както
повечето останали хора, като в този процес щяха да нанесат максимален брой рани и на себе си, и на
околните. И след като всичко свършеше, щеше да има дълбоко разкаяние и кървящи рани, без
никакъв щастлив край.
В такова настроение Кийт навлезе сред ивицата дървета и се запъти обратно към фермата, твърдо
решен да събере багажа си и отново да напусне дома си, както го бе сторил преди двайсет и пет
години, но този път с още по-малко очаквания да се завърне някога пак.
15.
Рано същата вечер Кийт седна на кухненската маса и се опита да нахвърли черновата на едно
последно писмо до Ани, но нещо не му вървеше. Трябваше ли да предложи да се видят за последно
преди заминаването му? Трябваше ли да е кратък, без дълги и обширни обяснения, или и дължеше
пълен анализ на състоянието на духа и разума си? Не, това само щеше да я направи още по -нещастна.
Никакви продължителни сбогувания, никакви срещи на раздяла. Почтен, силен, смел и кратък. Това
трябваше да бъде.
„Мила Ани - започна той. - Не можем да върнем миналото, не можем да се върнем в онзи
Спенсървил от нашата младост, нито пък в онзи „Боулинг Грийн―. Живяхме отделно, всеки си имаше
свой собствен живот, и както ти писах веднъж, аз просто само минавам оттук и нямам никакво
намерение да ти причинявам каквато и да било мъка. Пази се и те моля да ме разбереш. С любов ,
Кийт.―
Така. Това беше. Той пъхна писмото в плик и го адресира до сестра и.
Стана и се огледа из къщата. Беше си събрал някои вещи, но сърцето му нещо нямаше настроение
да продължи.
Знаеше, че трябва да пусне писмото след като си тръг не, а беше наясно, че трябва да го направи по
най-бързия възможен начин, преди да се е случило още нещо, което да повлияе на решението му.
Всеки изминат ден, прекаран тук, увеличаваше вероятността от пряк сблъсък с Бакстър или
вероятността да се сблъска нейде с Ани.
Човек се ражда, без никой да го пита, после известно време живее и накрая си отива, и
единственият избор, с който разполага, е да си отиде рано, но не и миг по-късно от времето, което м у
е отредено. Все пак между пристигането и заминаването човек обикновено има няколко реални
възможности за избор, но тези възможности идват в четири разновидности — добри и лоши, трудни и
лесни. Добрите обикновено се оказват трудните.
- Избор. Да съб ирам багажа или да си направя вечеря? - Той избра вечерята и отвори хладилника. -
Какво да си направя за вечеря? - Пак нямаше голям избор. - Сандвич или бира? - Той избра бирата.
Телефонът иззвъня. Той не вдигна слушалката, но от другата страна бяха упорити, т ака че накрая
се обади.
- Ландри.
- Здравей, Ландри. Обажда се Портър. Можеш ли да познаеш кой от двамата?
- Гейл - отвърна захилен Кийт.
- Не, Джефри е. Шорт ите ми са изд ути.
- Какво има?
- Напомням т и за срещата в „Сейнт Джеймс― тази вечер. В осем часа.
- Не мога да дойда.
- Разбира се, че можеш.
- Разбира се, че мога, но не искам.
- Разбира се, че искаш.
- Не, не искам.
- Искаш ли революцията да започ не без теб?
- Това ще е чудесно. Изпрати м и решенията от протоколите. Тъкмо слагам да вечерям.
- Не се ебавай с мен, Кийт. Имам да се обаждам на още петдесет души.
- Виж, Джефри, аз съм... реших...
- Задръж... - Той закри слушалката с ръка, но Кийт долови приглушения му глас, после Джефри
дръпна дланта си. - Гейл казва, че ще ти приготви каквото искаш, стига да дойдеш, а и така или
иначе, ти и дължиш за онези плевели.
- Виж... е, добре...
- Добре. Искаш ли да кажеш няколко д уми?