- При леля Луиз.
- Разбирам.... чу ли ме какво казах?
- Долових само интонацията. Да не си ядосан за нещо?
- Не, просто спорех със себе си.
- И кой спечели?
- Добрият ангел.
- Но ти м и изглеждаш разтревожен.
- Това е, защот о спечели д обрият ангел.
Тя се усмихна.
- Е, аз спорих със себе си дали да дойда тук. Това не е случайна среща на улицата.
- Не, не е.
Тя вдигна писмото.
- Беше адресирано до мен, така че...
- Да, така е. Спести м и ед на марка.
Тя се изправи и го приближи.
- Да, наистина разб ирам. Ти си прав. Ние не можем... спом няш ли си стихотворението, което и
двамата обичахме? „Макар и нищо да не може да върне онзи час на щастие в тревата ни цъфналото
цвете, не ще тъгуваме, а ще намерим сили - да, сили в миналото общо.― Мисля, че го обичахме,
защото знаехме, че ще бъдем обречени любовници, и то беше нашата утеха... - Тя се поколеба, после
го целуна по бузата. — Сбогом, мили. — Мина покрай него и тръгна по коридора.
Той я чу да влиза в кухнята и да хлопва задната вра та. „Бъди силен, имай доблест, бъди смел. Но не
ставай пълен идиот.― Бързо тръгна към кухнята; в същия момент вратата с мрежата хлопна.
- Чакай! - И отвори вратата.
Тя спря и се обърна.
- Не, Кийт. Моля те. Ти беше прав. Няма да се полу чи. Ние не можем.... това е прекалено сложно...
заблуждаваме себе си...
- Не, изслушай ме... ние трябва да... трябва да разбе рем... трябва да знам какво се случ и... искам да
кажа... - Той не можеше да намери никоя от думите, от които се нуждаеше. Накрая произнесе: - Ани,
не можем просто така да се разделим отново след толкова години.
Тя си пое дълбоко дъх.
- Не мога да остана тук. Искам да кажа отвън.
- Влез. Моля те.
Тя се замисли за момент, после се върна в кухнята.
- Можеш ли да останеш за малко?
- Да, всичко е наред... ще изпием накрая тая чаша кафе. Къде е кафеникът?
- Не искам кафе. Имам нужда от нещо по-силно. - Той включ и малката лам па над м ивката, от иде до
бюфета и извади бутилката скоч.
- Искаш ли?
- Не, също като теб.
- Правилно. - Той приб ра бут илката. - Направо ме правиш нервен.
- Ти нервен? Чувам как б ие сърцето м и, и коленете ми треперят.
- И моите. Искаш ли да седнем?
- Не.
- Добре... Виж, давам си сметка за риска, който си поела с идванет о си тук...
- Поех два риска, Кийт. Ед иният - да ме проследят, другият - че не искам да ми разбият сърцето.
Съжалявам, не мога да стоваря това бреме върху плещите ти.
- Не съжалявай. Радвам се, че дойде. Повече от радостен съм. Виж, написах това писмо...
- Не ми обяснявай. Всичко разб ирам. Наист ина.
Стояха в двата края на кухнята и се гледаха.
- Не така си представях срещата ни - каза накрая Кийт.
- А как?
Той се поколеба, после я приближи и я прегърна.
- Така.
Целунаха се и той си спомни точно как я чувстваше в обятията си, дъха и, вкуса и и как устните и
тялото и реагираха на неговите.
Тя се дръпна от прегръдката му, после зарови лице в рамото му. „Тя плаче― - проумя внезапно той,
цялото и тяло трепереше и той не знаеше какво да прави, но я държеше притисната до себе си.
Накрая тя се отдръпна, измъкна хартиена кърпичка от джоба на джинсите си, избърса си очите и си
издуха носа, после се разсмя.
- О, Господи... само ме виж... знаех си, че ще стане така... само не ми се смей.
- Не ти се смея. - Той извад и носна кърпичка от джоба си и изтри сълзите и. - Господи, колко си
красива.
- Разбира се. Носът ми тече прекрасно. - Тя го издуха, после вдигна поглед към него. — Е,
господин Ландри, радвам се, че се видяхме. Ще ме изпратите ли до колата?
- Не си от ивай.
- Трябва.
- Той ще се обади ли на леля т и след събраниет о?
-Да.
- А тя какво ще му каже?
- Че съм си тръгнала за вкъщи. Казах му, че телефо нът в колата ми не работ и, така че не може да
ми позвъни. Леля ще ми се обади тук.
- Тя знае ли къде си?
- Да. Моля те, отговори и и кажи, че съм си тръгнала.
- Защо просто не изчакаме, докат о позвъни?
- Защото искам да си тръгна сега.
- Защо?
- Защото... Искам да кажа, че можем да си поговорим и друг път.... имаме да си говорим за толкова
много неща, но... не искам да правим нищо тази нощ.
Той се усмихна.
- Точ но това м и каза, когато беше на шестнадесет години, когато и двамата изгубихме невинността
си.
- Е, този път говоря истината. - Тя се засмя. - Господ да ми е на помощ, не мога да откъсна ръцете
си от теб.
Отново се прегърнаха и се целунаха. Тя положи страна върху гърдите му и прошепна:
- Просто ме дръж така.
Той я задържа в прегръдките си и прокара пръсти през косите и.