Когато обаче видях, че горе в къщата му свети, му позвъних по мобифона и той се обади. Не знам как
се е добрал до къщата си, освен ако не се е промъкнал откъм юг, като е използвал чер ните пътища.
Сигурно му се е дръпнало лайното от страх, като е разбрал, че го дебнем. Всичко е в доклада - добави
Уорд.
Бакстър отново погледна листа.
- Значи си му позвънил в десет и половина и т и е отговорил?
- Аха.
- Но той може да се е приб рал цял час преди това.
- Възможно е. Зависи от това колко време е престоял при У илкс и къде е ходил след това. Какт о
казах, мисля, че се е прибрал по обиколните пътища. Беше много уплашен.
- Аха. Наист ина сте му дръпнали лайнот о от страх. Видя ли някаква друга кола да от ива към
къщата му или пък да идва оттам?
- Не.
- Въртя ли се около къщата му след като му се обади?
- Не, защото изглеждаше, че вече е захапал възглав ницата. След около час обаче, когато пак
наминах, лампата му на втория етаж продължаваше да свети. За какво си мислиш, шефе?
- Нищо. Отивам в „Парк енд Ийт― да закуся.
- Добре.
Клиф Бакстър излезе от полицейското управление и измина пеш половината миля до закусвалнята.
Зае обичайната си маса и една по-възрастна сервитьорка, казваше се Лани, се появи до него.
- Как сте тази сутрин, шефе?
- Чудесно.
- Кафе?
- Разбира се.
Тя му сипа кафе.
- Ще погледнете ли менюто?
- Не. Шунка, яйца, б исквит и, без препечен хляб и без сок.
- Разбрано. - Тя понеч и да се отдалечи, но Бакстър попита:
- Къде е Шери тази сутрин?
- Обади се и каза, че б ила болна.
- Така ли? Един мой приятел снощи я видял.
- Сигурно е прекалила с веселието - ухили се Лани.
- Ами. Моят ч овек я видял в църквата „Сейнт Джеймс―, до Овъртън. - Бакстър загледа изпитателно
жената в лицето, но тя явно не знаеше нищо за събитията от предната вечер.
- Ще отида да ви приготвя яйцата.
- Ако тя се мерне или се обади, кажи и, че я търся. Трябва да си поговорим за едни глоби за
неправилно паркиране.
Усмивката на Лани се стопи; тя кимна и се отдалечи.
Закуската дойде и Клиф се захвана с нея. Почти все ки от пристигащите да закусват го
поздравяваше и той се опитваше да познае кой е в течение на тая гадост.
Един от градските съветници, аптекарят Чет Коулман, дойде, седна срещу него и започна без
всякакви предисловия.
- Чу ли за онова събрание снощи в „Сейнт Джеймс―?
- Да, чух нещо.
- Даа, докато ние се блъскаме как да решим пробле мите на града, нашите хора вече злословят
здраво по наш адрес.
- Не се ли майтапиш?
- Да ти кажа право, онова, дето стигна ушите ми, никак не ми хареса.
- Как стигна до ушите т и?
- Ами... един приятел е бил там.
- Така ли? Приятел, койт о е останал до късно снощи и после веднага т и е позвънил, или приятел,
който става рано и ти е позвънил сутринта?
- А... тази сутрин.
- Така ли? Случайно приятелчето т и да се казва госпожа Коулман?
Чет Коулман не отговори на въпроса, но беше повече от ясно, че не се налага.
- Знаеш ли, Чет , че цялата шибана околия започва да излиза извън конт рол? И знаеш ли защо?
Заради жените. Когато мъжете не могат да контролират жените си, като едното нищо можеш да
кажеш сбогом и на цялата страна.
- Да... ами, там е имало и достатъчно мъже, и от онова, което чувам...
- Нека да ти дам един съвет, господ ин градски съветнико. Ако твоята съпруга оплете конците, т ова
няма да ти се отрази добре през ноември, нито пък ще има положителен ефект и върху бизнеса ти. -
Бакстър стана, хвърли няколко долара на масата и излезе.
Беше към девет без петнайсет; по главната вече щъкаха хора и автомобили, вярно, не толкова
много, както преди двадесет години, но все пак достатъчно, за да се чувства Клиф Бакстър като цар в
царството си, поздравявайки народа си. Повечето хора го поздравяваха нормално, но имаше и такива,
които го избягваха или го гледаха странно.
Клиф Бакстър спря да размени няколко приказки с двама-трима граждани, стисна множество ръце,
побъбри с продавачи, отварящи магазините си, сваляше шапка на жените, преведе старата госпожа
Греъм през улицата.
Помота се известно време пред сградата на полицейс кото управление, като поздравяваше
минувачите по име, пошегува се с Оливър Гребс, президента на банката, че пръска служебни пари, за
да поддържа любовницата си; и двамата знаеха, че това за парите е майтап, но за лю бовницата - не.
Хвърли поглед към сградата на съда от другата стра на на улицата. Градските служители вече