отиваха на работа. Клиф беше наясно, че на следващия или още през настоящия ден ще му се наложи
да се срещне с кмета.
Той не беше съвсем наясно как духа вятърът тази сут рин, но имаше чувството, че наподобява ранен
северен вятър, първоначално слаб, почти неуловим, така че е нужно време, за да усетиш, че топлият
западен вятър е секнал.
Шефът на полицията се върна в полицейското управ ление. Дежурният сержант Блейк го поздрави с
принудено спокойствие.
Бакстър влезе при Уорд и каза:
- Тръгваме в десет.
После отиде в кабинета си и затвори вратата. Застана до прозореца и се загледа в главната улица,
парка, сградата на съда, света. Каза си, че някой малодушник би треперил за кожата си в подобна
ситуация. Но той чувстваше, че има в ръцете си достатъчно власт, за да овла дее ситуацията. Не
успееше ли да се задържи на поста си, щеше да повлече сума ти народ със себе си, като започнеше с
краткия списък върху бюрото си и продължеше с по-дългия списък в досиетата си.
В известен смисъл той свързваше цялата лайняна об становка с пристигането на Кийт Ландри,
макар и да знаеше, че нещата бяха почнали да набират скорост дълго преди появата на Ландри. И
въпреки това, успееше ли да се отърве от Ландри, щеше да реши поне един от проблемите си. После
щеше да пипне за врата Гейл Портър, да не говорим за Шери Коларик, тази мръсна куч ка, и Мери
Арлс, и всяка друга женска, която си мислеше, че може да го прецака. После щеше да се залови и с
мъжете, ако му се наложеше. Знаеше, че по принцип хората лесно се сплашват; вече нямаше герои, а
само страхливци, които понякога се събираха тайно и се смятаха за герои. Не мислеше, че му се
налага да убива някого, само щеше да ги сплаши до смърт; а сплашиш ли някого до смърт, това има
същия ефект и върху всич ки останали.
Кийт се събуди в седем и първото нещо, за което си помисли, беше Ани.
Нещата вече бяха почнали да се изясняват: бяха се любили, и бяха влюбени. Той нямаше да си
тръгне. Искаше да остане, да си изгради живота тук заедно с нея, да седят двамата на верандата и да
гледат заедно залеза.
Но той съзнаваше, че не може да остане, докато Клиф Бакстър е в града, а тя наистина не желаеше
смъртта на съпруга си, макар и съвсем неотдавна да я бе желала. Но в такъв случай решението беше
да бягат заедно, а Кийт не искаше да бяга.
Той лежеше, втренчен в тавана. Отне му известно вре ме да разбере какво е ангажирало съзнанието
му: той поемаше дъха и, останал сред завивките.
Беше топъл ден и той работеше в хамбара гол до кръс та. Чудеше се кога пак и как ще се срещнат,
кога ще се любят. Можеше да я отведе някъде и всичките им тре воги и притеснения щяха да останат
зад гърба им. След по-малко от седмица можеха да са в Париж. Зачуди се дали Ани има паспорт. Не
че това щеше да представлява кой знае какъв проблем. Можеше да и го осигури в рамките на само
двайсет и четири часа. Имаше хора, които му дължаха услуги.
А после, някъде след година, той щеше да се върне в С пенсървил сам и ако Бакстър все още беше
тук, щяха да могат да се разберат без проливане на кръв. И тогава вече двамата с Ани можеха да се
завърнат като съпруг и съпруга. „Добре. Браво.―
Към десет и петнадесет чу някакъв автомобил да нав лиза по алеята към къщата и го видя през
вратите на хамбара.
Синьо-бяла полицейска кола със златната емблема на шерифа върху вратата.
Колата му запречваше пътя към къщата, а Кийт не си бе взел оръжие. Шофьорът го забеляза и зави
през двора, насочи се към него и спря на десетина метра. На предната седалка имаше двама души.
Дясната врата се отвори и един месест мъж се измъкна от колата и тръг на към него. Носеше слънчев и
очила с огледални стъкла и шапка-бейзболка.
Кийт тръгна срещу човека, който очевидно беше Клиф Бакстър. Спряха на метър един от друг и се
загледаха.
Очите на Кийт отскочиха върху полицейския автомобил; шофьорът също бе слязъл. Беше Уорд.
Стоеше неподвижно до отворената врата.
Кийт премести погледа си върху Бакстър. Въпреки оформеното вече шкембенце, мъжът пред него
беше все така опасен и изпълнен със същата злоба, както и преди близо тридесет години.
Кийт го загледа в лицето, но слънчевите очила и ниско прихлупената козирка на шапката не
позволяваха да прецени действителните му намерения. Едно обаче беше сигурно: Бакстър не знаеше
нищо за предната нощ. Кийт осъзна, че се тревожи за Ани, а не за себе си.