Срещахме се колкото можехме по-често, най-вече следобед, когато Хенри още работеше, а аз свършвах да позирам. Работата му напредваше много бавно и той рисуваше до седем вечерта. Така аз имах достатъчно време да се видя с Ефи и тя да се прибере, преди той да се е върнал, така че Хенри не разбираше колко време я е нямало. Колкото до старата Таби, ако и да подозираше нещо, поне не говореше за това.
Така продължи около месец: с Ефи се срещахме или на гробището, или в дома ми. Тя често менеше настроенията си: понякога беше силно изнервена и напрегната, понякога жива и весела, всеки път различна. Това се отразяваше на ласките й и човек оставаше с впечатлението, че е с много различни жени. Предполагам, че затова се задържа толкова дълго с мен: да ви кажа, аз доста лесно се отегчавам.
Разказваше ми, че сънува как пътува по света, понякога ми описваше непознати и далечни места, на които е била, и плачеше над изгубената красота на съня. Освен това казваше, че може да напуска тялото си когато пожелае и да наблюдава хората около себе си, без те да го съзнават; говореше ми за физическото удоволствие от това и ме караше и аз да опитам. Беше убедена, че ако се науча да го правя, ще можем да се любим извън телата си и да бъдем заедно завинаги. Няма нужда да казвам, че така и не успях да го направя, макар че наистина се опитвах с помощта на опиум и после се чувствах глупаво, че съм й повярвал. Тя обаче си вярваше, тъй както вярваше на всяка моя дума. С историите си я карах да тръпне, да бледнее, да се смее, да плаче, да се ядосва и това ми доставяше истинско удоволствие. Разказвах й истории за призраци, богове, вещици и вампири, които помнех от ранното си детство, и оставах поразен от детинската й жажда за тези разкази, от изгубения й потенциал за учение.
Казах ви, тя беше нещо ново за мен, обезоръжаваше ме във всеки следващ миг. Но истинската й дарба, както при всяка жена, беше да чувства и понякога ми ставаше жал за Хенри Честър, който не можеше да използва и да оцени мощната страст у бедната малка Ефи.
Промяната настъпи един ден, когато реших да я заведа на пътуващия панаир, разположен на „Айлингтън Роуд“. Всички жени обичат панаирите заради пъстрите дрънкулки, Тунела на Любовта и ясновидките, които предсказват красиви смугли мъже и голяма челяд. Колкото до мен, аз бях дочул, че там ще има изложба на гротескни човешки създания — нещо, на което от ранна детска възраст не можех да устоя. Открай време се интересувах от тези уродливи същества, подигравка на безпощадния Бог. Чувал съм, че в Китай подобни изложби са много на мода и тъй като естествената уродливост не се среща толкова често, семействата с повече деца често продават новородените си бебета на такива панаири, които ги използват за атракция. Бебетата, най-често нежелани момичета, съзнателно се деформират, като се държат в малки клетки, където няма простор за растежа на ръцете и краката им. В резултат на това след няколко години такъв живот се получава комичното уродливо създание, което всички деца обичат — джуджето.
Разказах тази история на Ефи, докато пътувахме към панаира, и после ми трябваха цели петнайсет минути, за да я успокоя. Как могат, плачеше тя, как могат да бъдат толкова жестоки, толкова безчовечни? Преднамерено да създават нещо подобно! Представям ли си каква безгранична омраза би изпитвало едно такова същество? Тук Ефи избухна в истеричен плач и файтонджията ме изгледа с укор през стъклото. Наложи се да пусна в ход цял арсенал от аргументи, за да я убедя, че нито едно от съществата на панаира не е създадено по такъв начин, че всички те са почтени грешки на природата и че се прехранват добре в доброволно избрания си занаят. Впрочем скоро главата й щеше да бъде заета с други неща: щях да й купя панделки, ленти и топли питки с джинджифил, ако поиска. Вътрешно се ядосах и си отбелязах, че не бива да й разказвам повече истории за Китай.
На панаира унинието на Ефи се разсея и тя започна с интерес да разглежда всичко около себе си: търговците с пъстрите сергии, един старец с латерна и танцуваща маймунка с червено елече, няколко жонгльори и акробати, гълтач на огън и циганки, които танцуваха под звуците на свирки и дайрета.
Тя се спря пред танцьорките и се загледа най-вече в едно от момичетата, което беше горе-долу на нейната възраст, с мургава кожа и типичната за циганките гарвановочерна коса, с боси крака, а на глезените й — изящно очертани, както забелязах — дрънчаха гривни. Носеше пола със златна бродерия, червени фусти и множество гердани. Ефи остана очарована.