— Моуз — прошепна ми тя, когато момичето спря да танцува, — мисля, че това е най-хубавата жена, която някога съм виждала.
— Не е по-хубава от теб — отвърнах аз, за да я успокоя, и взех ръката й в своята.
Ефи се намръщи и ядосано тръсна глава.
— Глупости — каза. — Говоря сериозно.
Жени! Човек не може да им угоди.
Бях готов да продължа нататък — шоуто на уродливите създания беше започнало и аз чувах как глашатаят обявява чудния „Адолфус, човека туловище“, но Ефи продължаваше да гледа циганката. Беше се приближила към избеляла палатка в синьо и златисто, опъната до пътеката, и някой тъкмо обявяваше, че „Шехеразада, принцесата на загадъчния Изток“, предсказва бъдещето с помощта на магически карти Таро и кристално кълбо. Видях как очите на Ефи светнаха и се примирих с неизбежното. Усмихнах се и казах:
— Предполагам, че искаш да узнаеш бъдещето си?
Тя кимна и лицето й се оживи.
— Мислиш ли, че наистина е принцеса?
— Със сигурност — отвърнах аз съвсем сериозно и Ефи въздъхна прехласната. — Сигурно е била прокълната от зла вещица и затова сега живее в бедност — продължих аз. — Загубила е паметта си и крие магическите си сили под маската на панаирджийско шарлатанство. Но нощем в съня си се превръща в сребърен лебед и отлита в далечни страни, където не е стъпвал човешки крак.
— Присмиваш ми се — намръщи се Ефи.
— Ни най-малко.
Но тя вече не ме слушаше.
— Знаеш ли, никога досега не са ми предсказвали бъдещето. Хенри казва, че това са дяволски козни. Казва, че в Средновековието са бесили вещиците за това, и с право.
— Благочестивият Хенри — усмихнах се подигравателно аз.
— Е, не ме е грижа какво казва Хенри — решително заяви Ефи. — Ще останеш ли тук да ме изчакаш? Няма да се бавя.
Нямаше как, трябваше да угодя на дамата. Седнах на един дънер и зачаках.
ВЕЛИКАТА ЖРИЦА
14
В палатката беше задушно и единствената светлина идваше от малка червена лампа на масата пред мен. Циганката седеше на табуретка и разбъркваше картите. Когато влязох, тя ми се усмихна и ми направи знак да седна. Отначало се отдръпнах, учудена от това, че тази жена не беше същата, която бях видяла да танцува, а по-възрастна, със забрадка и дебел пласт грим на жълтокафявите очи. До лампата имаше някакъв предмет, покрит с черна кърпа, и когато погледът ми се спря върху него, „Шехеразада“ го посочи със силна, грациозна ръка.
— Кристалното кълбо — обясни тя. Гласът й беше нежен и приятен, но с лек акцент. — Трябва да го покривам, иначе ще изгуби силата си. Хайде, цепи картите.
— Аз… къде е момичето, което танцуваше? — попитах колебливо. — Мислех, че тя ще ми предскаже бъдещето.
— Дъщеря ми — бързо отвърна циганката. — Работим заедно. Моля те, цепи картите.
Тя ми подаде колода карти и аз ги подържах за малко. Бяха тежки и изглеждаха много стари, лъскави не от мръсотия, а от продължително грижливо ползване. Неохотно й ги върнах — искаше ми се да ги разгледам по-внимателно — и тя започна да ги нарежда в спирала на масата.
— Отшелникът — започна Шехеразада. — И десетка каро. Потисничество. Този човек говори за добродетел, но крие срамна тайна. Седмица купа — разврат. И деветка спатия — жестокост и убийство. Това тук са Любовниците, но те са покрити от Валето на жълтиците. Ще ти донесе радост и отчаяние, защото в ръцете си държи двойка купа и Кулата. Но кой е този, който е яхнал Колесницата? Великата жрица, в ръката си държи десетка спатия, което значи разорение, и асо купа — голямо богатство. Ти ще й се довериш и тя ще те спаси, но купата, която ти дава, е пълна с горчилка. Колесницата й карат едно Вале и един Шут, а под колелата й лежат асо каро и Обесеният. Тя кара Справедливост и двойка купа, което значи любов, но в двете купи се крият Промяна и Смърт — тя млъкна за малко, сякаш забравила за присъствието ми, и замърмори нещо тихо на родния си език.
— Има ли още? — попитах аз, защото ми се стори, че жената е потънала в размисъл.
Шехеразада се поколеба, после кимна. Погледна ме втренчено няколко секунди с непроницаемо изражение, после се наведе към мен, бързо ме целуна по челото и направи знак с трите пръста на лявата си ръка.
— Ти имаш необичайна и чудна съдба, дъще моя — каза циганката. — Пази се — тя внимателно разгъна черната кърпа, извади кристалното кълбо и го побутна към мен.
В първия миг забравих къде се намирам: кълбото отразяваше светлината по такъв начин, че ми се стори, че съм напуснала тялото си и се наблюдавам отвисоко. Обстановката беше позната, стилизирана като рисунките по картите Таро: момиче, седнало на маса, отсреща му — циганка, загледана в картите пред себе си. Изведнъж ми се зави свят, замаях се, почувствах, че преливам от безразсъден смях, но не можех да се ориентирам, сякаш се борех с изгубени спомени.