Господинът беше много мил, каза, че няма да каже на майка ми. Дори не знаеше, че майка ми има дъщеря, и се изненада, но беше много любезен. Каза, че изглеждам много хубава в нощницата си и че ако се държа като добро момиче, ще дойде да ми пожелае лека нощ и ще ми разкаже приказка.
Аз обаче не знам дали да му вярвам. Изглежда смешен, гледа ме особено и ми се иска изобщо да не съм го канила в стаята си. Питам го:
— Ами приказката?
Но той сякаш изобщо не ме чува. Само продължава да ме гледа по своя смешен начин и аз започвам да съжалявам, че майка ми не е тук. Ако я повикам, тя ще разбере, че съм излизала от стаята си… Той се приближава, протяга ръце, може би само ще ме целуне за лека нощ и ще ме остави на мира.
— Каквато майката, такава и дъщерята — шепне господинът и ме дърпа към себе си, но аз не разбирам за какво говори. Мирише странно, на сол, като река след дъжд, а устните му са много студени. Опитвам се да го отблъсна; не знам защо, но ме е страх от него — той ме целува така, както възрастните господа целуват дамите.
Казвам му: „Не“, но той само се смее и ми говори: „Ела тук“… и други неща, които не разбирам. Толкова е силен, не мога да помръдна ръцете си, за да го отблъсна, иска ми се да го ухапя, но знам, че е гост на майка ми, а така копнея майка ми да ме обича и да ме вземе при себе си завинаги. Не искам да се държа като бебе. Не мога да дишам, опитвам се да кажа: „Спрете, прекалено силно ме притискате“, но думите не излизат от устата ми. Изведнъж той ме бута на леглото, толкова е тежък, страхувам се, че ще ме смачка, започва да съблича нощницата ми и този път успявам тихичко да извикам, но той запушва устата ми с ръка. Започвам да се боря, вече не ме интересува дали ще ме помислят за бебе, дали майка ми ще разбере, че съм излизала от стаята, дали леля Ема… Успявам да захапя ръката му и стисвам зъби, той има отвратителен вкус на пот и на парфюм, изругава и ме пуска. Аз си поемам дъх и започвам да крещя:
— Майко!
Той отново изругава и ме удря силно по лицето. Аз продължавам да крещя и той ме хваща за врата. Не спира да ругае: „Кучка! Млъкни, кучко, млъкни, млъкни…“ Но лицето ми е притиснато към възглавницата и аз не мога да дишам. Главата ми се издува като балон. Струва ми се, че ще се пръсне, и не мога да крещя, не мога да дишам, не мога да помръдна, така ме е затиснал с тялото си, не мога да дишам, задушавам се. Той като че ли се отдръпва, отстъпва, отдалечава се и аз вече не усещам възглавницата, допряна до устата ми, не усещам колосаната тъкан и уханието на лавандула върху дебелия ленен плат. В далечината чувам гласа на майка ми, която ме вика:
— Марта!
После — нищо.
15
Започвах да губя търпение: тя седеше в палатката от доста време, вече трябваше да са й предсказали бъдещето поне десет пъти, а и аз бях този, който трябваше после да плати на циганката за свършената работа. Започваше да ми става студено от седенето на едно място, затова накрая станах и влязох в палатката.
В първия момент изгубих ориентация: отвътре палатката изглеждаше бездънна, пълна с отражения на огньове като пирамида на някой мъртъв фараон. После, когато очите ми свикнаха с полумрака, забелязах, че палатката всъщност е малка, накичена с обичайните атрибути на панаирджийските шарлатани, през отвора влизаше светлина и падаше върху позлатени и боядисани стъклени повърхности, разкривайки истинската им същност. Когато влязох, Ефи не трепна: остана да седи неподвижно с гръб към мен и глава, отпусната безжизнено на една страна. От „Шехеразада“ нямаше и следа.
През главата ми тутакси мина мисълта за измама и с един скок аз се озовах при Ефи. Започнах да я викам по име, разтърсих я, но тя беше отпусната като парцалена кукла с отворени очи, но празен поглед. Изругах, вдигнах я от стола и я изнесох отвън на слънце, където виковете ми вече бяха привлекли малка групичка любопитни зяпачи. Без да обръщам внимание на ококорените им погледи, аз сложих Ефи на тревата и след като я огледах, за да се уверя, че няма видими наранявания, изпразних съдържанието на кесията й, за да намеря амонячните соли. Някаква жена се развика — вероятно глупачката си мислеше, че се опитвам да обера припадналата дама — и аз й отвърнах с вулгарна забележка, която накара друга жена да ахне и да бръкне за своите амонячни соли. Представителен тип с военни мустаци ми поиска обяснения, докато безличен младеж предложи да донесе бренди, но не донесе, а жена с боядисана коса се опита да привлече вниманието върху себе си, като неубедително имитира припадък. О, сцената беше достойна за водевил; в суматохата някой бе успял да повика полицая и аз започнах да се питам дали не е време добрият стар Моуз да си плюе на петите, когато очите на Ефи уплашено се впиха в моите и тя изпищя — пронизителен безумен писък на безпричинен ужас.