Фани печелела парите си по десетина различни начина, както почтени, така и непочтени: пеене във водевил, предсказване на бъдещето в пътуващ панаир, продажба на измислени отвари срещу ревматизъм, изнудване, кражби, измами. Когато я срещнах, тя вече държеше свой публичен дом, в който имаше десетина момичета. Всичките бяха хубави, но никоя не можеше да се мери с Фани. Тя беше висока почти колкото мен, със силни закръглени ръце, широки рамене и пищни извивки, освободени от всякакви корсети и банели. Имаше светли кехлибарени очи като на котка и гъста медночервена коса, която носеше прибрана на сложно оплетен възел на тила. Но Фани не беше за продан на никаква цена. Аз глупаво упорствах — вярвах, че всяка жена си има цена — и тя настръхна срещу мен точно като котка, нахвърли ми се с бръснач в ръце и нарочно не ме уцели с половин инч. Беше бърза — изобщо не я бях видял да вади бръснача — и още помня как ме погледна, когато с рязко движение го затвори и го прибра в полата си. Каза:
— Харесваш ми, Моуз. Наистина. Но ако още веднъж се самозабравиш, ще ти нарежа лицето. Разбра ли? — и гласът й дори не трепна, сърцето й не се разтуптя.
Понякога си мисля, че ако Фани Милър изобщо е имала сърце, трябва да го е загубила някъде по пътя заедно с всички други безполезни дреболии в живота си; във всеки случай, когато се запознах с нея, тя беше като от желязо. Никога не съм я виждал да трепне. Никога. И ето че сега се появи отново — моят личен демон, непроменен, с изключение на някой и друг бял косъм в разкошната си коса, — за да ме измъкне от малкото ми затруднение.
Не бях особено щастлив, макар че Фани несъмнено бе успяла да ми спести неприятностите: просто не обичам да дължа нещо на жена. Впрочем аз вече бях съчинил своя версия за случката с Ефи и се притеснявах, че Фани я знаеше; тя беше от хората, които умеят да извличат полза за себе си от всяка ситуация, а и не ми допадна почти инстинктивната близост на Ефи с нея, сякаш наистина Фани й беше майка. Така или иначе, не казах нищо, докато не напуснахме панаира и не излязохме отново на „Айлингтън Роуд“, където лесно можех да наема файтон и да изчезна, преди да ми се наложи да давам каквито и да било обяснения. Погледнах Фани, която още вървеше подръка с Ефи, и предпазливо започнах да опипвам почвата в търсене на своето място в създалата се ситуация.
— Отдавна не сме се виждали, Фани — небрежно започнах аз. — Как е животът напоследък?
— Един ден добре, друг ден зле — отвърна тя с усмивка.
— А търговията?
— Бих казала, че върви добре — същата усмивка, подигравателна, сякаш криеше нещо от мен. Все така усмихната се обърна към Ефи и лицата им почти се докоснаха. — Ще прощавате, госпожице, ако съм ви стреснала преди малко — весело продължи Фани, — но ми се стори, че суматохата не ви е по вкуса, а и предположих, че не бихте искали някой да ви познае.
Тя ми хвърли осведомен поглед, от който се почувствах неловко. Какво знаеше? Каква игра играеше?
— Ти си нашият ангел хранител — подхвърлих аз, като се опитах да пропъдя тревогата от гласа си. — Ефи, това е Епифани Милър. Фани, това е Ефи Честър.
— Знам. Познавам добре съпруга ви — каза Фани.
Аз се стъписах, но Ефи не реагира.
— О, сигурно сте му позирали — каза, като гледаше Фани с глупаво упорство, и аз за пръв път почувствах, че губя всякакво търпение. Бях готов да й се сопна, когато тя неочаквано попита: — Защо ме нарекохте така?
— Как, мила моя? — отвърна Фани с успокоителен тон.
— Марта.
— О, това ли? Просто то беше първото име, което ми дойде наум.
Да пукна, ако знаех каква игра играе. Не виждах причина, поради която би искала да се сприятелява с Ефи — с нея си приличаха единствено по това, че бяха жени, — нито да ни кани в къщата си, но тя го направи и въпреки злобните ми погледи Ефи се съгласи. Не бях на себе си от яд, знаех къде живее Фани: имаше къща на „Крук Стрийт“, близо до канала, където държеше няколко стаи за себе си и по една за десетината момичета, които живееха при нея. Това не беше място, на което бе редно да ме виждат с Ефи, освен ако не исках да разруша крехките си отношения с Хенри.