— Ефи, наистина, време е да се прибираш, не мислиш ли? — многозначително казах аз.
— Глупости! — отговори Фани. — Часът е едва три. Има достатъчно време за чаша чай и нещо за хапване.
— Наистина не смятам…
— Аз искам да дойда — прекъсна ме Ефи с решителен поглед. — Ако Моуз иска да си ходи, негова работа. Аз няма да стоя дълго.
Проклетото й упорство!
— Не мога да те оставя да кръстосваш Лондон сама!
— Не съм сама. Госпожица Милър е с мен.
Проклетата госпожица Милър! Виждах, че Фани страшно се забавлява, затова бях принуден да замълча и да ги придружа. По-късно щях да се разправям с Ефи. Щях да я накарам да си плати.
16
Виждах, че Моуз се дразни от присъствието на Фани: влачеше крака по улицата, мръщеше се, нетърпеливо размахваше ръце и даваше ясно да се разбере, че иска да се разделим с нея. Знаех каква е причината: въпреки че се беше държала безупречно на панаира, Фани скоро изостави добрия тон и макар дрехите й да бяха скъпи, в пищността на тъмносинята й кадифена рокля, на същия цвят шапка с пера и на бароковата перлена огърлица около дългата й шия имаше нещо повече от намек за авантюризъм. Знаех какво мисли Хенри за жени, които се обличат, ходят и говорят като Фани, но това само я правеше още по-чаровна.
Защото в нея имаше чар: аз веднага изпитах въздействието му. Още щом я погледнах, почувствах, че тя крие някаква тайна, някакво дръзко послание, което трябва да разчета, и докато вървях до нея, бях сигурна, че по същия начин и тя е видяла нещо в мен.
Къщата на Фани се намираше на „Крук Стрийт“, съвсем близо до канала, на пресечната точка на четири улици, които тръгваха от сградата като лъчи на звезда. В тази част на града имаше много стари къщи, строени преди век, някога много красиви и модерни, а сега с вид на разорени аристократи: едни занемарени, с окъсани стари пердета, провиснали в зъбатите усти на прозорците с натрошени стъкла, други прясно боядисани и безупречни като фалшивите фасади на театрален декор.
Къщата на Фани беше по-голяма от другите, построена от същия почернял от сажди лондонски камък, но почтително чиста, с ярки тежки пердета на прозорците и саксии мушкато по первазите. В тази част на града тя изпъкваше с провинциална неуместност. Вратата беше зелена, с лъскаво медно чукало, а на прага седеше дебела жълта котка, която измяука, щом се приближихме.
— Влизай, Алекто — каза Фани, като отвори вратата, и едрото животно безшумно понесе гладкото си тежко тяло по коридора. — Заповядайте — тя ми направи знак да вляза и тримата — Фани, Моуз и аз — се озовахме в коридора. Тутакси ме лъхна миризма — на сандалово дърво, канела и изгорели дърва, — която сякаш идваше от мебелите и стените наоколо. После видях цветята в големи вази, алени, пурпурни и златисти, сложени на поставки във всеки ъгъл. По стените висяха богати пъстри драперии, а по паркетите на пода бяха постлани пищни килими.
Стори ми се, че с някаква магическа сила съм се пренесла в пещерата на Аладин: в тази обстановка Фани, след като свали шапката и ръкавиците си и разпусна косата си, заприлича на приказна хубавица с внушителни, митични пропорции, на гигантска Шехеразада, в чиито движения вече нямаше и следа от грубостта на Хеймаркет, същество, което се чувства на мястото си. Тя ни поведе по коридор покрай голяма вита стълба към уютна гостна, където вече гореше огън. Пред него като сфинксове седяха още две котки.
Щом се отпуснах в едно от огромните меки кресла, за миг излязох от тялото си и се погледнах отстрани — толкова чужда на тази уютна и чувствена атмосфера, бледа като мъртвец, — и едва не изкрещях. Когато светът отново си дойде на мястото, видях как лицето на Моуз се надвесва над мен огромно, като нещо видяно през стените на аквариум, и се отдръпнах с необяснимо отвращение, стаята се завъртя като кристално кълбо и очите му безмилостно се впиха в моите.
— Мило момиче, изглеждате ми болна. Изпийте това — посегнах към Фани с отчаяна благодарност, докато ми подаваше питие в меден бокал. То беше топло и сладко като винен пунш, с едва доловим аромат на ванилия и бахар. Направих опит да се усмихна.
— Благодаря — казах. — Аз…
Гласът на Моуз прозвуча рязко, подозрително:
— Какво е това?
— Една от личните ми рецепти — лениво отвърна Фани. — Възвръща силите, нищо повече. Не ми ли вярваш?
— Аз… чувствам се много по-добре — казах и с изненада установих, че е вярно. — Простете, че…
— Няма нищо! — бодро отсече Фани. — В тази къща извиненията са излишни. Хенри може да харесва такова глупаво покорство, но аз не мога да си представя нещо по-отегчително.