— О! — в първия миг не знаех дали да се разсмея или да се обидя от безцеремонния тон на Фани, а и току-що бе нарекла съпруга ми с малкото му име. Но в начина, по който ми отвърна, имаше някаква праволинейност, топла фамилиарност, която напук на себе си приех на драго сърце. Неловко се засмях и на един дъх допих остатъка от питието си. Котките — бяла и кафява — станаха от местата си край камината и дойдоха да подушат краищата на полата ми. Предпазливо протегнах ръка да ги погаля.
— Мегера и Тисифона — каза Фани, като посочи котките. — Мисля, че ви харесват. Това е голяма чест, обикновено странят от непознати.
Повторих имената им:
— Мегера, Тисифона и Алекто. Какви странни имена. Означават ли нещо?
— О, аз имам слабост към древната митология — безгрижно отговори Фани.
— Може ли… може ли да ви наричам Фани? — попитах аз.
Тя кимна.
— Разбира се. Няма нужда да се церемоните с мен. Аз съм достатъчно стара, за да ви бъда майка, макар и недотам почтена, без съмнение. Пийнете си още — Фани напълни отново бокала и ми го подаде. — А ти искаш ли? — обърна се тя към Моуз, седнал на единствения твърд стол в стаята с вид на вироглаво дете. — Приличаш ми на човек, който има нужда от питие.
— Не.
— Мисля, че трябва да пийнеш — небрежно настоя Фани, — ще ти успокои нервите.
Моуз се усмихна кисело и пое предложената му чаша.
— Благодаря.
— Като че ли не се радваш да ме видиш — каза тя. — Не се съмнявам, че сега си се сдобил с репутация, която трябва да пазиш. И все пак никога не би ми хрумнало, че можеш да имаш вземане-даване с Хенри Честър, драги ми Моуз. Сигурно на стари години си решил да ставаш почтен!
Моуз се намести неловко, а Фани ми намигна и се усмихна.
— За малко да забравя новата ти роля на меценат на господин Честър! — добави тя. — Да не вземеш да станеш приятел със стария Хенри! Надявам се до няколко месеца да се вразумиш.
Фани рязко се обърна към мен.
— Толкова сте хубава, мила моя. В каква каша сте се забъркали с Хенри Честър от едната страна и Моуз от другата! Сцила и Харибда. Внимавайте: Моуз е злодей до мозъка на костите, а Хенри… е, и двете познаваме Хенри, надявам се. Можем да станем приятелки. Разбира се, това страшно ще ядоса и двамата — мъжете имат толкова изкривени представи за приличие! Представете си как ще се смае Хенри, ако разбере! Но той не вижда по-далеч от платната си. Дори в очите ви, толкова дълбоки и чисти, не вижда нищичко.
Тонът й беше безгрижен, думите се стрелкаха край мен като пъстри рибки, описвайки нищо не значещи фигури. По-малката — кафявата — котка скочи в скута ми и аз се зарадвах на възможността да насоча вниманието си в друга посока. Зарових ръце в меката козина. Опитах да се съсредоточа върху думите на Фани, но ми се зави свят. Поисках още едно питие, за да проясня мислите си, и през воала на нереалното, спуснал се пред очите ми, осъзнах, че Моуз се взира в мен със злобен поглед. Помъчих се да кажа нещо, но не можех да се ориентирам в тона на маниерите в тази гостна и вместо любезната забележка, която бях намислила да изрека, аз произнесох първото изречение, дошло ми наум:
— Това публичен дом ли е? — в първия миг се стъписах, ужасена от думите си, после почувствах как гореща руменина ме облива от главата до петите. Започнах да заеквам, разлях питието по полата си и почти се просълзих: — Аз… аз…
Но Фани избухна в смях — дълбок, гърлен смях, какъвто човек би очаквал да чуе от дух в бутилка. Тя се надвеси над мен и за миг аз изгубих всякаква представа за перспектива: Фани беше гигантка, страховита, внушителна в пищните си кадифени одежди; когато ме прегърна, уханието на мускус и подправки от щедрата й плът ме замая. Още чувах смеха й, когато светът около мен се намести и истерията ми утихна.
— Напълно права сте, мила моя — каза тя и се изкикоти. — Колко сте свежа! „Това публичен дом ли е?“ Моуз, това дете е съкровище.
Заровила лице в рамото й, аз понечих да възразя.
— Не биваше да й даваш толкова пунш. Тя не е свикнала — гласът на Моуз продължаваше да звучи неодобрително, но забелязах как напук на себе си се усмихна.
Аз също се разсмях — нервно, през сълзи. Изведнъж се сетих за нещо и събрала смелост от алкохола в пунша и от непринуденото поведение на безцеремонната ни домакиня, казах:
— Но… Казахте, че познавате съпруга ми… Позирали ли сте му?
Фани сви рамене.
— Не съм негов тип, скъпа моя. Но от време на време му намирам такива, които са. Не само за позиране.
— Така ли… — трябваше ми известно време, за да осмисля значението на думите й. Нима Хенри ми изневеряваше? След всичките му претенции и проповеди Хенри е посещавал тайно дома на Фани? Не знаех дали да се разсмея или да се развикам на този горчив фарс; мисля, че се разсмях. През всичките тези години, през които беше моят герой, моят Ланселот, той се е промъквал в дома на „Крук Стрийт“ като крадец! Разсмях се, но в смеха ми имаше горчивина.