— Не ме докосвай!
— Ефи…
— Махай се!
— Само ме изслушай…
Аз се обърнах и го погледнах хладнокръвно. За пръв път забелязах напрегнатите бръчки около присвитите му устни, студеното безразличие в дълбините на очите му.
— Махай се — казах. — Отвращаваш ме. Сама ще се прибера. Не искам да те виждам повече.
В първия миг челюстта му увисна, после устните му се изкривиха презрително.
— Ах, ти, малка нахална…
— Казах: махай се!
— Ще си платиш за това — тихо и злобно промърмори той.
— Махай се!
Последва неловка пауза, в която Моуз остана вцепенен, скръстил ръце отбранително, и тогава ми се стори, че се е уплашил — като човек, чийто безобиден домашен любимец се е научил да хапе, — и съзнанието за този страх ме порази до такава степен, че замайването изчезна, обзе ме див възторг и някакъв подивял глас вътре в мен заповтаря: ухапи го, ухапи го, ухапи го… Моуз сви рамене, обърна се, излезе от стаята и затръшна вратата зад себе си. Аз рухнах: целият ми триумф се разтопи в порой от сълзи.
Фани ме остави да поплача около минута, после много внимателно сложи ръка на раменете ми.
— Обичаш го, нали?
— Аз…
— Така ли е?
— Да, струва ми се.
Тя кимна.
— Тогава по-добре го настигни, момичето ми. Знам, че пак ще ми дойдеш на гости. Ето… — Фани взе котката, която се беше върнала при мен, след като Моуз излезе, и я сложи в ръцете ми. — Тиси те харесва. Вземи я със себе си, грижи се за нея и тя ще ти бъде добра приятелка. По очите ти познавам, че си много самотна с Хенри Честър.
Аз кимнах и притиснах котката към себе си.
— Мога ли да дойда пак?
— Разбира се. Идвай когато поискаш. Довиждане, Марта.
— Какво казахте?
— Казах: „Довиждане, мила моя.“
— Стори ми се, че казахте…
— Ш-шт — прекъсна ме Фани. — Тръгвай сега и помни какво ти казах. Внимавай.
Аз се вгледах в странните й очи и видях единствено отражения. И докато ме изпращаше по коридора и на вратата, тя не престана да се усмихва.
17
Кучка. Кучка! И двете са кучки. Докато вървях към дома си, пламнал от гняв заради несправедливия начин, по който тя се бе отнесла с мен, бях на път да се откажа от всичко, да я оставя на съпруга й пуритан и да забравя и за двамата. Или може би да напиша някое хубаво анонимно писъмце, изпъстрено с интимни подробности… това щеше да им подпали чергата. Щеше да види тя. Но въпреки гнева си се чувствах неловко. Не беше само желанието за отмъщение, нали? Не. Беше и фактът, че аз бях сгрешил в преценката си за нея, че Асът се беше показал като най-прост Шут, че бях подценил своята малка Ефи, че бях крайно, непростимо глупав да мисля, че я държа в ръцете си… А тя избра да ме стъпче точно пред Фани — пред Фани!
Е, щом искаше Фани, щеше да я получи. Достатъчно бе да пошушна и една дума на Хенри — и той щеше да се разведе с нея на секундата. Какво? Не вярвате ли? Една-две пикантни подробности — и нямаше да я погледне повече. Тя щеше да се озове на улицата без пукната пара, без никого, към когото да се обърне — не си мислете, че майка й би я приела, след като е съсипала сполучливия си брак. Вулгарен ли съм? Е, нека бъда вулгарен. Сама и без пари, казвам ви, и без никого, към когото да се обърне, освен приятелката си Фани. Само след месец щеше да има своя стая и да посреща клиенти наред с останалите момичета. И за това трябваше само да… Е, може би щях го направя, когато ми омръзнеше. Но засега все още я исках. Тя беше хубава, в края на краищата; а и новината, че умееше да показва нокти, не беше чак толкова лоша. Но Фани!
Това вече болеше.
О, тя бързо ме настигна. Знаех си, че няма да издържи дълго без мен, затова не се учудих, когато две минути по-късно я видях да излиза тичешком от къщата. Тревожеше ме не глупавият й истеричен изблик, а начинът, по който двете с Фани се съюзиха срещу мен, почти инстинктивно, като членове на някакво тайно женско братство. Пътувахме към „Кромуел Скуеър“ в мълчание; тя току ме поглеждаше изпод периферията на бонето си, а аз гледах право пред себе си, потънал в горчивите си размисли. Когато стигнахме Хайгейт, тя плахо подсмърчаше и аз се чувствах много по-добре.
Нищо, казвах си, Фани няма винаги да е край нея, за да й влияе. Щом Ефи станеше отново моя, аз щях да я посплаша малко, да я разплача и целият епизод щеше да бъде забравен. Поне за известно време.
Първите ден-два аз се правих на недостъпен. Пропусках срещите ни на гробището и демонстративно минавах с файтон покрай къщата на Честър на връщане от ателието. В края на седмицата Хенри ме покани на вечеря и аз се държах хладно, говорих надълго и нашироко с Хенри за изкуство и политика и почти не обръщах внимание на горката малка Ефи. Видях, че е доста бледа и че от време на време ме поглежда тревожно, но не реагирах и останах чудовищно весел до края на вечерта, пих много, смях се с цяло гърло, като същевременно я оставях да забележи, че сърцето ми е разбито. Самият Кийн не би изиграл тази роля по-виртуозно.