По някаква причина Хенри беше крайно раздразнителен с Ефи. В редките случаи, когато тя си позволяваше да изкаже мнение, той ставаше нетърпелив и язвителен, сякаш я понасяше единствено защото аз бях там. Не се съмнявам, че ако ме нямаше, Хенри не би могъл да изтърпи компанията й, без да избухне. Аз се преструвах, че нищо не забелязвам, и съзнателно отбягвах погледа й.
По време на вечерята Хенри за пореден път изяви желание Ефи да му позира за картината.
— Макар че бих предпочел тъмнокос модел — каза. — Мисля, че русокоса жена би изглеждала твърде безлична в такава картина — той се подвоуми. — Разбира се, Ефи би могла да ми позира за основните контури, за позата на тялото и лицето. А за косата мога да намеря друг модел — Хенри като че ли се замисли. — Струва ми се, че това е решението. Какво мислите, Харпър?
Аз кимнах и се заех да изучавам Ефи за нейно очевидно неудобство.
— Забелязах един панаир край „Айлингтън Роуд“ — казах невинно. — Там е много вероятно да намерите някоя циганка с подходящия тип коса, която да ви позира.
С крайчеца на окото си видях как Ефи трепна при споменаването на панаира и вътрешно се усмихнах.
— Искам да започна да рисувам жената колкото може по-скоро — продължи Хенри. — Сега е още хладно, но когато настанат летните жеги, здравето на Ефи няма да й позволява да позира с часове в ателието.
Тя неспокойно се размърда, взе вилицата, после я остави, без да докосне храната.
— Мислех… — каза Ефи тихо, почти шепнешком.
— Какво има? — попита Хенри с ясно доловимо нетърпение. — Говори, момиче.
— Мислех, че се бяхме разбрали да не ходя повече в ателието. Моите главоболия…
— Бях ти казал, че можеш да не ходиш, когато си болна. Сега не си болна и не виждам защо покрай всичко останало трябва да плащам и на модел, когато имам теб.
Ефи махна безпомощно с ръце, сякаш да се предпази.
— А колкото до главоболията ти, при теб няма нищо, което малко лауданум да не може да излекува. Елате, Харпър — обърна се той към мен внезапно развеселен. — Имам отлично кларе в избата си. Искам да го опитате и да ми кажете какво мислите.
При тези думи Хенри излезе и ни остави сами. Още щом вратата се затвори, Ефи скочи разплакана и закри устата си с ръце. Знаех, че отново ми принадлежи.
— Да се видим тази нощ, Ефи — бързо зашепнах аз. — Ела на Ливанския кръг в полунощ.
Очите й се разшириха.
— Но… Моуз…
— Ако държиш на мен, ела — изсъсках аз и присвих очи.
— Ако не дойдеш, ще приема, че не ме обичаш вече и, повярвай ми, ще го преживея.
И макар вътрешно да тържествувах, не го показах и се извърнах точно в мига, когато Хенри влезе. Ефи сведе поглед, пребледняла като платно, и за миг се запитах дали наистина не е болна. После забелязах, че ме наблюдава, и осъзнах, че просто играе поредната си игричка — о, повярвайте ми, Ефи не беше простоватото невинно момиче, за което всички вие я мислехте, никой от вас не е надничал в мрачното дъно на сърцето й. Накрая Ефи изигра всички ни. Дори мен.
18
Преди да срещна Моуз, аз нямах представа колко празен е животът ми и сега, когато виждах, че мога да го загубя, имах чувството, че ще полудея. Споменът ми за причината, предизвикала разправията в къщата на Фани, беше толкова далечен, че всичко това сякаш се бе случило с друго момиче, по-самоуверено и по-силно. Напразно чаках Моуз на всичките ни обичайни места за срещи и седях с часове на прозореца да наблюдавам улицата — той не се появяваше. Дори любимите ми поети не ме утешаваха, бях неспокойна, подскачах като котка при всеки шум, неспособна да задържа и за две минути вниманието си върху един предмет, и Хенри се кълнеше, че ще полудее от постоянното ми въртене.
Вземах лауданум, но вместо да успокоява нервите ми, лекарството като че ли парализираше сетивата и аз исках да помръдна, но не можех, исках да виждам, да усещам, да говоря, но единственият начин, по който възприемах света, бе чрез фантазии и сънища наяве.
Таби ми приготвяше горещ шоколад и сладкиши, които аз не докосвах, гневно й крещях да ме остави на мира и тутакси съжалявах за това. Прегръщах я и обещавах да изпия шоколада. Казвах, че съм уморена, че не съм искала да я обидя, тя го знае, нали? Таби ухаеше на камфор и топъл хляб и ръката й срамежливо посягаше да погали косата ми. Почти си представях, че отново съм на „Кранборн Али“ и с майка ми, Таби и леля Мей печем сладкиши в кухнята. Притисках глава към ръката й и тръпнех от самота.