Вътре мракът беше почти непрогледен: на гробището нямаше лампи, а луната едва мъждукаше и хвърляше бледа, мъртвешка светлина върху камъните. Миризмата на земя и мрак ме обгръщаше, когато минавах покрай дървета, ги разпознавах по мириса: кедри, златен дъжд, тисове, рододендрони. От време на време се препъвах в някой камък или дънер и звукът от стъпките ми ме ужасяваше дори повече от гъстата заплашителна тишина. Изведнъж ми се стори, че зад гърба си чух стъпки, и бързо се прилепих към един надгробен камък, цялата разтреперана от блъскането на сърцето си. Стъпките бяха тежки и докато стоях неподвижно в черната сянка на камъка, ми се стори, че чувам дишане, хриптящо и астматично като духало.
Почти бях стигнала Ливанския кръг — оставаше да извървя само една дълга алея с дървета, — но не можех да помръдна, скована от ужас. За миг целият ми здрав разум се разсея в нощта като дъжд от конфети и аз останах в пусто безвремие, отчайващо далеч от светлината. После, когато силата на мисълта ми се възвърна, почувствах как светът полека си идва на мястото. Запълзях на колене, като опипвах пътеката покрай надгробния камък — пръстите ми изведнъж се бяха превърнали в чудни сетива. Напредвах тихо. Когато стъпките се приближиха към мен, аз отново застинах неподвижно, като напразно се взирах в тъмното, за да различа силуета на човека. Чувствах как през полата ми се процежда кал и вода, но въпреки това легнах на земята и захлупих главата си с качулката, за да не ме издаде светлата ми коса. Стъпките се приближиха още повече, сега бяха почти до мен. Затаих дъх и усетих вкуса на вечността. Стъпките спряха. Напук на себе си — като Орфей — аз погледнах през рамо и видях мъжки силует на мътния фон на небето, невъзможно огромен и заплашителен, с очи — ярки точки в зеницата на нощта.
ЛУНАТА
19
Знам, знам. Бях преднамерено жесток. И наистина се забавлявах, докато я гледах как се лута между гробовете, обзета от паника, как се мъчи да се скрие, пада, препъва се и накрая пълзи по земята, а когато я вдигнах от калната пътека, тя се притисна към мен като дете, сълзите й намокриха косата, разпиляна по лицето й. Сега можех да си позволя да бъда щедър: тя отново беше моя.
Докато я утешавах, започнах да разбирам донякъде Хенри Честър: властта, която имах над нея, беше невероятно еротична, сълзите й бяха най-силният афродизиак. За пръв път в безпътния си живот притежавах една жена изцяло, телом и духом. Тя всячески се стремеше да ми се хареса, в сладък пристъп на разкаяние обсипваше лицето ми с целувки. Кълнеше се, че никога вече няма да ми противоречи и в същия миг признаваше, че ако я изоставя, ще умре, въртеше ме на въртележка от различни чувства. Отново се влюбих в нея; в мига, когато бях започнал да мисля, че ми е омръзнала, тя бе дошла при мен изцяло обновена.
Безумни, задъхани думи пълзяха в мрака по солената ми коса:
— О, Моуз… сърцето ми се къса… имам нужда от теб… никога няма да те оставя и няма да ти позволя да ме оставиш… по-скоро бих те убила… — тя си пое дъх на пресекулки и обърна бледото си лице към мен. За миг игра на светлосенки, отражение от далечни улични лампи разкри чертите й в драматична светлина: огромни очи, черни и непрогледни, устни, подчертани от сянка, красиво лице, изкривено от такава измъчена страст, че аз се почувствах неловко. Тя приличаше на отмъстителен черен ангел, понесъл безумие и смърт в протегнатите си ръце. Вече беше захвърлила горните си дрехи и кожата й сияеше със синкав блясък на призрачната светлина. Пристъпи напред, произнасяйки името ми като проклятие, хвърли се в прегръдките ми и от кожата й се разнесе ухание на лавандула, пръст и пот. Любихме се направо там, където бяхме застанали, тя не преставаше да мърмори лудите си безсмислици. По-късно ми се струваше, че някак неусетно, в черните дебри на страстта си съм обещал нещо, което после ще ми се наложи да спазя. Ефи седеше на една надгробна плоча, свила се като дете, цялата разтреперана; аз сложих ръка на челото й и разбрах, че има треска. Опитах се да я убедя да се облече по-бързо, за да не настине. Тя почти не помръдна, само ме погледна с празни, тъжни очи и аз почувствах как раздразнението ми се връща.