— Няма ли да ми помогнеш, за бога? — попитах ядосано, докато се суетях с връзките на роклята й.
Ефи продължи да ме гледа в мрака като удавница от дъното на езеро.
— Хайде, Ефи, не можеш да останеш тук цяла нощ — казах аз, този път по-меко. — Трябва да се прибереш у дома, преди Хенри да е забелязал, че те няма.
Но тя продължаваше да седи на камъка. Изглеждаше болна, кожата й — бяла като гореща сяра. Не можех да я върна на „Кромуел Скуеър“ в такова състояние, освен ако не исках да се вдигне шумен скандал, но не можех и да я оставя на гробището, беше студено — дори аз бях започнал да треперя, а тя вече имаше треска. На всичкото отгоре Ефи трябваше да се преоблече: дрехите й бяха кални, роклята й съдрана. Оставаше само една възможност и докато я обмислях, почувствах как дълбоко в стомаха ми се надига парливо задоволство: в тази идея имаше нещо поетично…
— Ела, скъпа моя — рязко казах аз и бързо изправих Ефи на крака. — Ще те заведа при Фани. Тя ще ти помогне да се измиеш, ще ти даде чисти дрехи и после ще се прибереш у дома, преди слугите да са станали.
Нямаше как да разбера дали ме е чула, но се остави да я поведа по пътеката към улицата. Веднъж се стресна от някакъв шум зад нас и заби острите си нокти в китката ми, но през останалото време беше пасивна. Оставих я до портата, докато отида да намеря файтон, и забелязах как файтонджията вдигна вежди, когато я внесох на ръце във файтона — една гвинея в дланта скоро сложи край на любопитството му, — но няколкото минувачи дори не ни погледнаха. Още по-добре.
Къщата на „Крук Стрийт“ светеше, разбира се, и вратата ни отвори забележително красиво червенокосо момиче, което ми направи знак да вляза. Ефи покорно ме последва и аз я оставих с хубавото момиче, докато отида да потърся Фани.
Трябва да отбележа, че Фани винаги поддържаше изискана обстановка в къщата си: салон за карти, салон за пушене, гостна, в която господата се отпускаха сред разкош и уют и разговаряха с момичетата. Тя не позволяваше непочтително държане в салоните — за тази цел имаше стаи за уединение на първия етаж — и всеки, който не отговаряше на изискванията, не биваше допускан повторно там. Срещал съм благородници, в чиито домове редът не е толкова строг, колкото редът в къщата на Фани Милър.
Заварих я в салона за пушене — тя открай време обичаше тънките черни пури, — красиво, макар и малко ексцентрично издокарана с пурпурна шапка и същия цвят смокинг. Медните й къдрици, леко обуздани от няколко аметистови шноли, блестяха на тъмното кадифе. Една от котките й ме погледна хладно от коленете й.
— А, Моуз — каза тя с приветливо спокойствие, — какво те води насам?
— Дребен проблем — безгрижно отвърнах аз — и един общ приятел. Може ли да ви я отнема за момент? — последното се отнасяше до събеседника на Фани, възрастен господин с треперещи ръце и физиономия на мошеник.
Ахатените очи на Фани се преместиха от калните ми обувки към лицето и ръцете ми.
— Извинете ме, моля — каза тя на възрастния си приятел и като остави пурата си в порцеланов пепелник и свали шапката и смокинга, излезе с мен в коридора.
— Е, какво има? — попита настоятелно и не толкова любезно.
— Ефи е тук.
— Какво? — изведнъж очите й замятаха искри. — Къде?
Аз не разбрах внезапния й гняв и започнах накратко да обяснявам какво се е случило. Фани ме прекъсна с нетърпелив жест.
— За бога, говори по-тихо! — изсъска тя. — Къде е?
Описах й момичето, при което съм оставил Ефи, и без повече да ме погледне, Фани се втурна по стълбите, ядосано присвила хубавите си устни.
— Какъв е проблемът? — извиках аз след нея и я дръпнах за ръкава на кадифената рокля.
Тя се извъртя, вдигна ръка да ме удари и с голямо усилие на волята се спря. Когато отново заговори, гласът й зазвуча с отровно спокойствие:
— Хенри също е тук.
20
По някаква причина стаята ми се струваше позната. Докато витаех и душата ми ту излизаше от тялото, ту се прибираше в него като дух в бутилка, сякаш видях малкото легло с юргана на кръпки, нощната масичка, стола, картинките на стената с очите на спомена. Моуз, Хенри, необяснимата лудост, която ме беше обзела на гробището — всичко сега бе сведено до сън, сън в съня всред плаващия мрак. Смътно помнех пристигането си на „Крук Стрийт“, качването по стълбите… приятелски ръце в моите, лица, имена. Момиче приблизително на моята възраст с лъскава червена коса и изумрудени обеци на ушите: Изи. Закръглена добродушна дама, с дълбоко изрязано деколте над пищната бяла гръд: Вайълет. Стройно момиче с китайски черти и коса като гарваново крило, с по един нефритен пръстен на всеки пръст: Гейбриъл Чоу.