Не ме гледайте така! Тя беше само проститутка, на която се плащаше, за да задоволява желанията ми: ако не й харесваше, щеше да си избере друга, по-прилична професия. Сега една златна гвинея бързо изсуши сълзите й и само след десет минути я видях бодро да се качва по стълбите с друг клиент. Уверявам ви, че цялото ви съчувствие към подобни създания е напразно: те са невъобразимо порочни от най-ранна възраст. Аз поне утолявах виновната си жажда с тях вместо с Ефи. Заради нея правех всичко това: вярвайте ми, казвам ви, че дълбоко в сърцето си не съм я предал. Тя беше моята икона на чистотата, моята спяща красавица… Знам, че и тя носеше в себе си кълновете на порока, но от мен зависеше да не ги оставя да израстат. Любовта ми към нея можеше да я запази чиста и каквито и жертви да се изискваха от мен, аз бях готов да ги направя заради нея.
О, случваше се и да залитна. Понякога заспалата й чувственост се пробуждаше и аз не можех да устоя на моментната си слабост, но й прощавах природата й, макар да я правеше да изглежда евтина в очите ми, точно както простих на майка си за това, че бе предизвикала първата ми непростима слабост.
Промъкнах се покрай стаята на Ефи и отворих вратата към своята. Беше тъмно и на светлината от свещта едва успях да различа очертанията на умивалника, леглото и гардероба. Затворих вратата зад себе си и оставих свещта на полицата над камината. Съблякох дрехите си, тръгнах към леглото — и духът ми замря от ужас. В трепкащите сенки съзрях детско личице на възглавницата: ослепителните зелени очи светеха с жестоко и отмъстително изражение на омраза.
Това беше абсурдно, разбира се: нямаше никакво дете. Откъде би могло да се вземе посред нощ в леглото ми? Нямаше дете. За да го докажа, аз се насилих да погледна по-отблизо. Злобният поглед отново се втренчи в мен: този път видях остри зъби, оголени в страховита гримаса. Аз се отдръпнах и грабнах свещта. Замахнах с дългия пламък така, че той остави димна следа, и хвърлих свещта по видението. Капки горещ восък се разлетяха по леглото и по голата ми кожа. Създанието ми се нахвърли със злобно съскане и със смесица от яд и отчаяно облекчение аз разпознах тънкия кафяв силует на котката на Ефи. Животното профуча край мен и потъна в мрака между пердетата и отворения прозорец.
Лицето ми, отразено в огледалото на гардероба, беше изпъстрено с ярки драскотини, а устата ми се бе изкривила от напрежение.
Ядосах се на себе си за това, че една нищо и никаква котка ме е хвърлила в такъв неразумен ужас, но още повече ме беше яд на Ефи, която бе прибрала животно от улицата по своя нелепа прищявка. Как я беше нарекла — Тисифона? Предположих, че е някаква причудлива безсмислица от книга: знаех, че не съм прибрал всичките й книги. Обещах си още на сутринта да претърся грижливо стаята й, за да намеря нещата, които крие от мен. А колкото до котката… тръснах глава, за да пропъдя видението с лицето на възглавницата ми и зелените очи, взиращи се с люта омраза в моите… Една нищо и никаква котка. Въпреки всичко взех десет кристалчета хлорал — ново лекарство, препоръчано ми от доктор Ръсел, — за да събера смелост да положа глава на онази възглавница.
22
Помня хладната й силна ръка върху косата си. Лицето й на светлината от лампата, уханието на парфюма й — топло и златисто като кехлибар. Гласът й, плътен и спокоен, тананика без думи в ритъм с галенето на косата ми. От горе до долу… от горе до долу. Хенри беше лош сън, който сега се разсейваше на милиони ситни капчици светлина. Часовникът над камината тиктакаше по-силно от биенето на сърцето ми: моето сърце бе леко като глава на глухарче, отброяваше миговете на горещата лятна нощ като копринени семена. Очите ми бяха затворени, леки мечтателни мисли потъваха в желаната тъмнина на съня. Гласът на Фани звучеше много нежно, много гальовно, всяка дума беше милувка.
— Ш-шт… спи. Спи, малко момиче… толкова ти се спи… ш-шт…
Аз се усмихвах и мърморех нещо, а кичурите на косата й докосваха лицето ми.
— Точно така. Ш-шт… Спи, милата ми, малката ми Марта, любимото ми дете.
Люлката на ръцете й ме люлееше и аз се оставих на течението. Докато Фани галеше косата ми, аз видях как спомените ми се понесоха като летящи балони. Моуз… гробището… изложбата… Хенри… Колкото и ясни да бяха спомените, аз ги оставях да отлетят и след време видях множество пъстри балони, навързани едни за други, цветовете им сияеха на залязващото слънце. Гледката беше толкова красива, че аз като че ли заговорих на глас — с гласа на изгубено малко момиче: