— Виж балоните, мамо, всичките отлитат. Къде отиват?
Гласът на Фани прозвуча едва чуто, заглушен от косата ми:
— Надалеч, много надалеч. Отлитат в небето, право в облаците… и всичките са с различни цветове, червени, жълти, сини… Виждаш ли ги?
Аз кимнах.
— Издигни се с тях. Можеш ли?
Отново кимнах.
— Чувстваш ли как се издигаш нагоре… нагоре във въздуха, с балоните? Точно така. Ш-шт…
Осъзнах, че започвам да се издигам — без начален тласък, само с мисъл. Издигнах се над тялото си и се понесох, без да откъсвам поглед от мирната гледка на балоните в спящото си съзнание.
— И преди си се издигала така — тихо каза Фани. — Помниш ли?
— Помня — гласът ми прозвуча като шипот, но тя го чу.
— На панаира — продължи Фани.
— Да.
— Можеш ли пак да отидеш на същото място?
— Аз… не искам. Искам да следвам балоните.
— Ш-шт, мила моя… всичко е наред. Нищо лошо не може да ти се случи. Просто трябва да ми помогнеш. Искам да се върнеш там и да ми кажеш какво виждаш. Да ми кажеш името му.
Аз се носех в небето, толкова синьо, че ме болеше да го гледам. Виждах как балоните се издигат над хоризонта. Под мен — много надолу — се открояваха палатките и навесите на панаира.
— Палатки… — промърморих.
— Спусни се. Влез в палатката и погледни.
— Н-не… аз…
— Всичко е наред. Нищо лошо не може да ти се случи. Спусни се. Какво виждаш?
— Картини. Скулптури. Не, восъчни фигури.
— Приближи се.
— Не…
— Приближи се!
Изведнъж отново се озовах на същото място. Бях десетгодишна, свита на кълбо до стената на стаята си, а към мен вървеше лошият човек, в погледа му се четеше похот и смърт.
Закрещях:
— Не! Мамо! Не му позволявай! Не давай на лошия човек да се приближи! Не давай на лошия човек да се приближи!
В червената мъгла на пулсиращата си кръв аз чух гласа й, съвсем спокоен:
— Кой е, Марта?
— Не-е-е-е!
— Кажи ми кой е!
Вдигнах глава и го погледнах в лицето. Обзе ме ужас, застинала вечност… тогава го познах. Ужасът се разсея и аз се събудих в силните ръце на Фани, сълзите ми потекоха по смачканото кадифе на роклята й.
Тя повтори много тихо:
— Кажи ми кой е.
След миг й казах.
Майка ми ме притисна към гърдите си.
23
Предполагам, че само век по-рано биха ме нарекли вещица. Е, наричали са ме и с по-лоши думи, някои от тях верни, но никога не ме е било грижа какво мислят хората. Аз зная да приготвям отвари за лекуване на треска или за летене насън и понякога в огледалото си виждам неща, които не са отражения. Знам какво би казал Хенри Честър за това, но и аз имам свои думи за хора като Хенри Честър — те не са такива, каквито можете да прочетете в книга.
Ако не беше Хенри Честър, този юли Марта щеше да навърши двайсет години. Аз съм достатъчно богата, можех да й оставя щедро наследство: нямаше да й се налага да се скита по улиците. Щях да й намеря къща, съпруг, ако пожелаеше: щях да й дам каквото поиска. Но Хенри Честър ми я отне, когато беше десетгодишна, и аз чаках още десет години, за да му отнема неговата Ефи. В живота си не съм имала много време за поезия, но в това виждам страховита симетрия и тази справедливост ми е достатъчна. Зла справедливост, няма съмнение, но не по-малко горчива.
Когато родих Марта, бях млада — ако изобщо някога съм била такава. Имаше поне трийсет мъже, които можеха да й бъдат бащи, но това не ме тревожеше. Тя беше само моя… и докато растеше, аз всячески се стараех да я ограждам от живота, който водех. Изпратих я в добро училище и й дадох образование, каквото самата аз никога не бях имала, купувах й дрехи и играчки, устроих я в почтен дом при една учителка — далечна роднина на майка ми. Марта идваше да ме вижда всеки път, щом дръзнех да я поканя — не исках да общува с хората, които посещаваха къщата ми, и никога не позволявах на клиенти да се качват в малкото таванско помещение, което бях превърнала в детска стая. Поканих я у дома за рождения й ден и макар че същата вечер очаквах гости, обещах, че ще си наваксаме за времето, в което съм я пренебрегнала. Целунах я за лека нощ… и повече не я видях жива.
В десет вечерта я чух да ме вика и се затичах към стаята й, но тя беше вече мъртва, лежеше напреки на леглото с нощница, омотана около врата.
Знаех, че убиецът е някой от клиентите ми, но когато настоях пред полицаите да разследват, те само ми се изсмяха. Аз бях проститутка, дъщеря ми беше дъщеря на проститутка. А клиентите бяха заможни, уважавани мъже. Имах късмет, че не ме арестуваха. Погребах дъщеря си под бяла мраморна плоча на гробището в Хайгейт и оставих убиеца й да я забрави за десет години.