О, аз се мъчих да го открия. Знаех, че е наблизо, надушвах вината му под почтената фасада. Знаете ли какво е омразата? Омразата е онова, с което се хранех и дишах. В сънищата ми тя вървеше до мен по дирите на убиеца и заедно боядисвахме улиците на Лондон с кръвта му.
Запазих стаята на Марта така, както я беше оставила: със свежи цветя на нощната масичка и всичките й играчки, събрани в коша в ъгъла. Всяка нощ ходех там и я виках — знаех, че ме чува, — молех я да ми каже името, само името. Ако още тогава го беше назовала, аз щях да го убия без никакви угризения. Щях да увисна на бесилото, окъпана в библейска слава. Но за десет години омразата ми изпосталя и освирепя като гладен вълк. Стана по-хитра и предпазлива, дебнеше всички със същото подозрително кехлибарено око: всички, но най-вече един.
Не забравяйте, че го познавах: познавах ненаситния му срамен апетит, резките му пристъпи на омраза към себе си, на гузна съвест. Винаги искаше най-младите и неопитни момичета, девствениците. Не че при нас имаше много такива, но го виждах как гледа просещите деца по улиците, а бях виждала и картините на стария лицемер: болните му копнения биха отвратили всяка почтена жена. Но той не беше единственият, когото подозирах, и не можех да бъда сигурна. Опитах се да повикам на помощ малката си Марта: отначало със свещи и огледало, а после и с карти. Винаги излизаха едни и същи карти: Отшелникът, Звездата, Великата жрица, Валето на жълтиците, Промяна и Смърт. Винаги същите карти, макар и в различен ред, но Отшелникът винаги вървеше с деветка спатия и картата на Смъртта. Дали обаче Хенри Честър беше Отшелникът?
Той беше хитър, нали разбирате. Ако се бе опитал да избяга, веднага щях да разбера, но Хенри беше хладнокръвен. Продължи да идва — не много често, може би веднъж месечно, — винаги любезен, винаги щедър. Аз тръгнах по дирите на други жертви: мъже, които след смъртта на Марта бяха престанали да посещават къщата ми. Познат лекар, един от дългогодишните ми клиенти, предположи, че малкото ми момиче е починало от някакъв припадък, може би епилептичен. Не му повярвах нито за миг. Но мъката и времето размиха увереността ми и аз започнах да се съмнявам в справедливостта на омразата си. Може би наистина беше припадък, а може би дело на крадец, подмамен от изгледи за лесна плячка. Струваше ми се невъзможно някой от клиентите ни да е извършил подобно нещо и да остане неразкрит толкова дълго време.
Желанието ми за мъст спеше. После научих, че Хенри се е оженил. За дете, едва станало от училищната скамейка — така разправяха. Седемнайсетгодишно девойче. В мен отново се надигна подозрение — никога не можех да бъда сигурна в Хенри, никога — и омразата ми се насочи към двойката като рояк оси. Какво право имаха те на щастие, когато Марта гниеше в Хайгейт: какво право имаше изобщо някой на щастие?
Един ден ги проследих до църквата с надеждата да зърна младата съпруга, но тя беше цялата загърната в черно като оплаквачка и аз успях да видя само изпитото й лице под бонето. Изглеждаше болна и това неволно събуди у мен симпатия, почти съжаление. Толкова приличаше на бедната ми изгубена Марта.
Никога не съм обичала проповедниците: бях дошла да видя Честър и жена му, не да слушам проповеди, затова първа забелязах как момичето се отнесе. В един момент слушаше, в следващия се отнесе, килнала напред глава като дете, което се моли. Е, аз открай време виждам неща, които повечето хора не виждат или не искат да видят, и още щом госпожа Честър се свлече на земята, ми стана ясно, че това не е обикновен припадък. Видях я как изскача от тялото си, гола както майка я е родила — да е жива и здрава — и ако се съдеше по изненаданото й изражение, явно й се случваше за пръв път.
Пък беше и хубава — нищо общо с призрачните картини на Хенри Честър — с красота, естествена като дървото или камъка. Никой друг не я видя — и нищо чудно, при цялата тази пасмина ревностни богомолци. Никой не я беше учил на това, по всяка вероятност тя се бе научила сама и аз предположих, че момичето притежава и други способности, за които не подозира. Още тогава се запитах дали не знае нещо, с което би могла да ми помогне… Повиках я наум и тя ме стрелна с поглед, остър като бръснач: разбрах, че това момиче е отговорът на всичките ми въпроси. Трябваше само да я накарам да дойде при мен.
Името й беше Ефи и аз я наблюдавах често, без тя да подозира, виках я от стаята на Марта на тавана. Виждах, че е нещастна: първо с Хенри, а после и с Моуз. Горкото самотно момиче, знаех, че е само въпрос на време да дойде при мен, за да се погрижа за нея като за своя дъщеря. Познавах мислите й, страховете й… и когато я видях на панаира, разбрах, че това е шансът ми да поговоря с нея насаме.