Кръвта забуча в ушите ми, обзе ме страшна паника. Закрещях от ужас и отвращение. Аз бях жертвата, тя — гранитната богиня на смъртта, която жадуваше кръвта ми. С последните останки здрав разум напипах врата й и започнах да стискам колкото сила имах… малката вещица се бореше като демон, пищеше и хапеше, но аз почувствах как силите ми се възвръщат…
Бог беше с мен тогава: само ако бях имал смелостта да напусна къщата и никога да не се върна, може би Той нямаше да отвърне лицето Си от мен… но дори когато след време разтреперан си спомнях онази страшна битка, аз изпитвах богохулна възбуда, победоносно въодушевление, сякаш вместо да укротя прилива на похот в себе си, аз бях отворил вратата към друг вид похот, която никога вече не можеше да бъде заситена.
25
Смътно помня как се прибрах на „Кромуел Скуеър“: почти се бе съмнало и след час-два слугите щяха да станат, но Хенри още беше навън. Аз спокойно влязох, съблякох се и се мушнах в леглото. Поспах малко, но ми се наложи да взема лауданум, за да се преборя с кошмарите, които дебнеха в съня ми. Вече не можех да различавам въображаемо от действително и се питах дали случилото се на „Крук Стрийт“ не е било само сън… Наистина ли бях говорила с Хенри? Наистина ли Фани беше идвала при мен, докато спях? Към шест сутринта потънах в дълбок сън и се събудих два часа по-късно, когато Таби влезе в стаята ми с чаша шоколад. Главата ми се пръскаше от болка, тресеше ме и макар че се мъчех да изглеждам весела, Таби веднага забеляза, че нещо не е наред.
— Госпожо Честър, не изглеждате никак добре! — възкликна тя, дръпна пердетата и се приближи до леглото ми. — Бледа сте като платно!
— Не, Таби — възразих аз, — просто съм малко уморена. Ей сега ще се оправя.
— Ще кажа на господин Честър, че не сте добре, мадам — твърдо заяви Таби.
— Не! — възкликнах аз и веднага побързах да смекча тона: нищо нямаше да спечеля, ако й покажех тревогата си. — Не. Не е необходимо.
Тя ме изгледа подозрително.
— Може би имате нужда от капка лауданум, госпожо?
Аз поклатих отрицателно глава.
— Моля те, няма нужда. Просто имам малко главоболие. Този превъзходен шоколад ще ми помогне — насилих се да отпия, макар че още пареше, и се усмихнах успокоително. — Благодаря, Таби, можеш да си вървиш.
Тя излезе от стаята с видимо нежелание, като на тръгване погледна през рамо, и аз си казах, че не мога да разчитам на нея да запази болестта ми в тайна от Хенри. Естествено, след десет минути той влезе в стаята с чаша и шишето лауданум.
— Таби казва, че не искаш да си вземеш лекарството — очите му се спряха върху Тиси, която се беше сгушила на леглото ми, и устните му се изкривиха в кисела гримаса. — И преди сме говорили да не пускаш тази котка в стаята си нощем. Няма да се учудя, ако се окаже, че тя е причината за заболяването ти.
— Струва ми се — заговорих аз, — че двамата с Таби сте прекалено загрижени за здравето ми!
Резкият ми отговор озадачи и Хенри, и самата мен. Аз се изчервих и промърморих някакво смутено извинение. Опитах се да си спомня причината за внезапната си враждебност към Хенри… и тогава в паметта ми изплува сънят (сън ли беше?), в който бях станала свидетел на… Беше заседнало някъде в съзнанието ми, мъчително близо, но не можех да си го припомня. Имах само общо впечатление, чувство на отвращение и омраза, жажда за мъст, която като че ли не беше моя. Ожесточението на чувствата ме разтърсваше още по-силно поради това, че не можех да си спомня защо ги изпитвам, затова с треперещ глас продължих:
— Ще се оправя. Моля те, не ми давай повече лауданум.
Той ме изгледа с презрение и започна да отмерва капките от шишето в чашата.
— Ще правиш каквото ти кажа, Ефи. Тази сутрин не съм в настроение да търпя капризите ти. Изпий си лекарството сега, а на обяд ще вземеш още няколко капки, иначе ще ме ядосаш.
— Но аз нямам нужда от лекарства. Само ме пусни да се поразходя на чист въздух…
— Ефи! — хладно ме прекъсна Хенри. — Няма да допусна да ми противоречиш. Знам, че нервите ти не са наред, но започваш да ме изкарваш от търпение! Ако беше истинска съпруга… — той прехапа устни и не довърши изречението.