— Ако продължаваш с това своенравно поведение — добави по-спокойно, — ще си измия ръцете и ще те оставя на доктор Ръсел. Той има достатъчно опит с истерички.
— Аз не съм истеричка! Аз… — забелязах изражението му, затова се примирих и взех лекарството. Мразех го, но не можех да му се противопоставя.
— Така е по-добре — Хенри ме изгледа важно и победоносно. — И помни: ако не бях толкова търпелив, отдавна щях да сложа край на нервните ти пристъпи. Обещавам ти, че ако продължаваш да ме предизвикваш със сълзите и упорството си, ще повикам доктор Ръсел да те прегледа. Не пиеш ли лекарството си, ще те принудя да го пиеш, не се ли държиш като добра съпруга, ще позволя на доктора да ти постави диагноза. Разбра ли ме?
Кимнах и видях как очите му се усмихнаха: хитра, потайна усмивка.
— Аз те превърнах в това, което си, Ефи — тихо каза той. — Преди да те открия, ти беше едно нищо. Ще бъдеш такава, каквато аз кажа. Не си мисли, че докторът ще повярва на теб вместо на мен; ако му кажа, че си луда, той ще се съгласи. Мога да му го кажа винаги, когато поискам, Ефи. Ще те накарам да правиш това, което искам.
Понечих да отвърна, но тържествуващото му лице се разми пред уморените ми очи и аз изпитах непреодолимо желание да плача. Може би Хенри го забеляза, защото надменната резка на присвитите му устни омекна, той се наведе и леко ме целуна по устата.
— Аз те обичам, Ефи — прошепна с нежност, по-зловеща дори от гнева му. — Правя всичко това, защото те обичам. Искам да бъдеш моя, да си в безопасност, да си добре. Нямаш представа колко мръсотия има по света, какви опасности дебнат хубаво момиче като теб… Трябва да ми вярваш, Ефи. Да ми вярваш и да ми се подчиняваш — той нежно, но твърдо обърна лицето ми към своето. Погледът му беше загрижен, но дълбоко в очите му още танцуваха жестоки, злобни искрици. — Готов съм да направя всичко, за да те предпазя, Ефи — упоритото му присъствие бе непоносимо.
— Дори да ме затвориш в лудница? — прошепнах аз едва чуто.
Очите му не трепнаха, равният му глас почти скриваше лукавата злоба.
— О, да, Ефи. По-скоро бих те убил, отколкото да те видя развалена.
Той излезе от стаята и докато лежах в леглото си с упоено и размътено съзнание, аз се мъчех да си припомня какво бях научила за Хенри Честър, но единственото, което ми идваше наум, беше спокойното лице на Фани, допирът на ръцете й до косата ми и балони…
Събудих се около дванайсет на обяд и се почувствах отпочинала, но много замаяна и объркана. Измих се, облякох се и слязох във всекидневната. Хенри вече беше излязъл. Реших да се разходя до Хайгейт, за да сложа в ред мислите си и да избягам от тираничния дух в къщата. Тъкмо си слагах пелерината, когато Таби влезе в стаята ми с поднос и като ме видя облечена за излизане, застина от учудване.
— Ама моля ви, госпожо! Нали няма да излизате, след като тази сутрин бяхте толкова болна?
— Таби, сега се чувствам много по-добре — ведро отговорих аз. — Мисля, че една разходка ще ми се отрази добре.
— Но вие нищичко не сте хапнали! Вижте, сложила съм да пека кифлички с джинджифил, след няколко минути ще бъдат готови, а вие обичате топли кифлички!
— Таби, не съм гладна, благодаря. Може би ще хапна по-късно, когато се прибера. Моля те, не се тревожи.
Таби поклати глава.
— Господин Честър никак няма да остане доволен, ако ви пусна да излезете днес. Той каза, че във вашето състояние не бива да излизате по никаква причина — тя леко се изчерви. — Знам, че ви се излиза, господарке, но се опитайте да разберете. Не бива да тревожите допълнително горкия господар… а и той ме предупреди, госпожо.
Между веждите й се появи бръчка. Тя беше искрено привързана към мен… но Хенри беше господарят на къщата.
— Разбирам — в мен започна да се надига недоволство: какво значение имаха указанията на Хенри? После си спомних какво ми беше казал за доктор Ръсел, спомних си и думите на Таби — „във вашето състояние“. Побиха ме тръпки.
— Може би все пак ще остана — обявих аз с престорено безразличие, свалих пелерината и се насилих да седна.
— Мисля, че така е по-добре, госпожо — каза Таби с майчинска загриженост. — Може би искате да ви донеса чай? Или шоколад? Или малко кифлички, щом станат готови?
Аз кимнах и се усмихнах пресилено, та чак челюстта ме заболя.
— Благодаря ти.
Помъчих се да запазя спокойствие, докато Таби почисти всекидневната. Тя като че ли се въртя из стаята цяла вечност: палеше камината, оправяше възглавниците, питаше дали имам нужда от нещо. Разбира се, можех да й кажа, че предпочитам да остана сама, но предаността й към мен беше истинска и трогателна, а освен това не ми се искаше да докладва на Хенри, че съм била изнервена или неуравновесена. Заплахата му беше съвсем недвусмислена… Само при мисълта за това ме обземаше истерия, но аз се мъчех да я овладея: ако докторът ме обявеше за твърде болна и нестабилна, за да излизам от къщата сама, кога щях да видя Моуз? Кога щях да видя Фани?