Скочих на крака и изтичах до прозореца. Погледнах в градината, където току-що бе завалял дъжд. Отворих прозореца, протегнах ръце навън и усетих влагата по лицето си, по дланите си. Дъждът беше топъл, уханието на мократа градина ме изпълни със силна носталгия — напомни ми за гробището нощем — и аз почувствах как паниката ми започва да се разсейва. Оставих прозореца широко отворен, върнах се на мястото си и се опитах да сложа в ред мислите си, но колкото повече се мъчех да ги подредя, толкова по-надалеч се отнасях в полуреалния свят на отминалата нощ, където всеки спомен ми се струваше изкривен от наркотична измама. Може би Хенри беше прав, може би наистина полудявах. Само ако можех да видя Моуз…
Не! Още не. Първо трябваше да убедя Хенри, че съм достатъчно здрава, за да мога да излизам сама. Той е врагът, повтарях си, той е виновният, не аз. Имам право да го мразя. Имам право да се чувствам нещастна.
За пръв път признах толкова неща пред себе си; в този ден мълчаливо обявих война на Хенри, война, изпълнена с омраза и лукавство. Той може би си мислеше, че държи всички оръжия в ръцете си, но и аз не бях хубавичката глупачка, за която ме смяташе, и щях да му го докажа. Аз поне разполагах с предимството на изненадата…
26
На следващия ден не видях Ефи и да ви кажа честно, не усетих липсата й: в ума ми се въртяха по-сериозни неща. Като начало цяло ято кредитори бяха намерили за уместно да ме връхлетят едновременно, за да ми искат пари. Ако разполагах с кристалното кълбо на Фани, несъмнено бих се погрижил да бъда някъде другаде, когато дойдат да ме търсят, но тъжният факт беше, че се видях принуден да им платя сума от близо сто лири. Това ме остави в тъжно разположение на духа и аз прекарах мъчителен следобед в преглеждане на сметки, след което трябваше да призная, че съм затънал до уши в дългове на обща сума над четиристотин лири — сума, която дори за мен беше трудно да намеря. Страдалческото писмо на Ефи с нищо не подобри настроението ми: прислужницата й — мисля, че се казваше Ем — ми го донесе в шест вечерта, когато аз вече седях приятно замаян на бутилка вино и никак не ми се искаше да повтарям приключенията от миналата нощ. Разгънах писмото (здраво запечатано) и на светлината от свещта се заех да разчитам заплетените драскулки на Ефи:
„Скъпи ми Моуз,
Трябва да те видя възможно най-скоро, намирам се в отчайващо положение. Хенри не ме пуска да излизам от къщата и заплашва, че ще повика доктора, ако не се подчиня. Трябва да избягам, но няма къде да отида. Моля те, мини, докато Хенри е на работа. Трябва да ми помогнеш. Обичам те.
След като прочетох непринуденото й послание, не изпитах особена радост. По почерка й личеше, че го е написала в състояние на силно вълнение, но не помислих, че е нещо сериозно. Знаех колко лесно Ефи може да изпадне в истерия и тъй като не съм сър Галахад, не обърнах внимание на писмото.
Не се извинявам: не мога да тичам при всяка жена, която ме повика, особено ако е нещастна; предпочитам да оставя приказките за принцове и принцеси на хора като Хенри Честър. Приказки, в които красивият принц спасява принцесата, винаги като че ли завършват със сватба — и в краткото писмо на Ефи аз долових неминуема заплаха. Затова не му обърнах внимание. Казах си, че това е най-доброто, което мога да направя, бързо да приключа връзката, да я оставя с мечтите й и скоро тя ще си намери друг мъж, на когото да възложи надеждите си. Аз бях достатъчно привързан към нея, за да се погрижа от мен да не излезе нищо, което да предизвика скандал.
Скандал. Това се казва идея.
Бях толкова погълнат от мисли за Ефи, че за миг бях забравил личните си финансови проблеми. В краткия си пристъп на филантропия бях пропуснал да забележа възможността, която ми се натрапваше, бляскава и ясна като слънцето… и която наистина можеше да разреши проблемите ми, а и тези на Ефи. През винената мъгла умът ми започна бързо да пресмята.
Не го наричайте изнудване: това е толкова грозна дума. Наречете го творческо капиталовложение, ако желаете. Аз не обичах Хенри Честър. Ако той беше достатъчно глупав да предпочита проститутки пред красивата си жена, значи можеше да плати за тази си привилегия. Хенри имаше куп пари, докато аз нямах никакви. Той беше затънал до уши в скрупулите си, а аз нямах и такива. Бог беше на негова страна — какво повече би могъл да иска?