— Чувствам се много по-добре, Фани — казах аз с по-силен глас. — Моля те, кажи ми какво ще правим.
Тя кимна, седна до мен на дивана и полите й изшумоляха. Двете котки веднага дойдоха при нея, започнаха да трият меките си муцуни в ръцете й и да мъркат. Тя им заговори, като ги наричаше с имената им.
— Как е Тиси? — попита изведнъж. — Добре ли се грижи за теб?
— Да — отвърнах аз с усмивка. — Нощем спи на леглото ми и ми прави компания, когато съм сама. Хенри я мрази, но не ме интересува.
— Добре — за миг пищните устни на Фани се свиха почти злобно и тя се загледа в котките с напрегнато, строго ожесточение. Стори ми се, че съвсем забрави за присъствието ми.
— Фани!
— Какво, мила моя? — усмивката й се върна, лицето й стана невъзмутимо като преди. Започнах да се съмнявам, че изобщо съм видяла някаква промяна.
— Какво да правя, когато дойде Хенри? Да се скрия ли, както каза Моуз?
Фани поклати глава.
— Не, мила, няма да се криеш. Само ще ми се довериш, като не забравяш, че те обичам и че няма да позволя на никого да те нарани. Но трябва да бъдеш смела и да правиш точно каквото ти казвам. Ще го направиш ли?
Аз кимнах.
— Добре. Тогава не задавай въпроси. Обещаваш ли?
— Обещавам.
За миг погледът ми се откъсна от нея, привлечен от нещо в стаята — нещо, което приличаше на балони. Стъписах се, неволно се втренчих в предмета и усетих как пръстите на Фани се стягат — съвсем леко — около ръката ми.
— Какво е това?
Нямаше балони. Само кръгло петно в далечния ъгъл на стаята, близо до вратата.
— Ш-шт, мила моя… — замърмори Фани утешително. — Не се бой. Тук си в безопасност.
— Стори ми се, че видях… — думите ми тежаха, всяка сричка беше безформена маса, която си проправяше път през разлагащата се тъкан на изтощението ми. — Балони. Какво… какво търсят балони…?
— Ш-шт… Затвори очи. Точно така. Ш-шт… Така. Спи, момичето ми. Спи. Днес е рожденият ти ден и ще има балони. Обещавам.
30
Часовникът над камината показваше единайсет и четвърт. Погледнах я как спи на дивана и сякаш костите под кожата на лицето й се бяха разместили, чертите бяха станали по-меки и неоформени като на незавършено детско лице.
— Марта!
Щом чу гласа ми, тя леко помръдна и поднесе пръсти към устата си с онзи детски жест, така характерен за нея.
— Марта, време е да ставаш.
Тя отвори очи и отначало се стъписа, после ме погледна с мило доверие, което ме разтопи.
— Заспала ли съм? — попита и разтърка очи.
— Да, Марта, преди много време… — сърцето ми подскочи от радост: това беше грубоватият детски глас на Марта, удебелен от съня, с лек акцент като носталгичен отзвук от начина на говорене на майка ми.
— Той тук ли е вече?
— Не, но скоро ще дойде. Трябва да те приготвим. Ела с мен.
Тя покорно стана и мълчаливо ме последва, като ме държеше за ръка. Молех се да не греша.
— Първо трябва да направим така, че да не те познае — казах й аз и я поведох нагоре по стълбите към стаята си. — Ще ти дам една от роклите си, после ще променим лицето и косата ти.
— Добре — милата й усмивка не трепна. — И няма да се страхувам, нали?
— Не — отвърнах, — няма да се страхуваш. Ще бъдеш силна и смела, както ти казах.
— Да…
— Той изобщо няма да те познае. А когато попита за името ти, какво ще му отговориш?
— Марта.
— Добре.
— Това се нарича къна, Марта — говорех аз, докато миех косата й. — Косата ти ще стане по-тъмна и Хенри няма да те познае. Когато си отиде, ще те измием с една смес, от която косата ти ще възвърне предишния си цвят. Разбра ли?
— Да.
— Сега ще ти помогна да облечеш роклята ми: отдавна не съм я носила, а тогава бях по-млада и по-стройна. Хубава е, нали?
— Да.
— А после ще сложим на лицето ти малко пудра и руж, за да те променим.