— Приближете се, господин Честър — прошепна. — Ще ви разкажа приказка.
„Младият момък тръгнал да дири Вещицата, а тя отдалеч го видяла в огледалото си и се усмихнала. Чакала го толкова дълго и от три дни усещала присъствието му навсякъде — в млечнобялото зимно небе, във влажната мъглива пустош, в кестените, които пукали на огъня, а тази сутрин и в окото на Обесения. Нищо определено: само поглед, бегло многозначително намигване, но за Вещицата това било достатъчно и тя чакала, като току мятала някой торфен брикет в огъня и се взирала в картите, за да зърне лицето му.
Хората по пътя го гледали и клатели глави: те не знаели историята му, макар че от нея ставала хубава приказка за зимна вечер, и не искали да я знаят — само безгрешните и лудите ходели да търсят вещици, а даровете, които вещиците им давали, понякога се оказвали тежко бреме. Но момъкът бил безразсъдно смел и самоуверен, яздел из пустошта с решимостта на човек, който никога не се отклонявал от правия път. В сърцето му имало гняв и жажда за мъст, защото под хубавото му лице се криел звяр: звяр, който всяка нощ излизал в тъмното да се храни с човешка плът. Проклятието на Вещицата било създало звяра в него и момъкът знаел, че само ако убие Вещицата, ще може да развали проклятието.“
Тя млъкна и сложи на лицето ми малката си хладна длан. Почувствах как ръцете й пълзят по мен и след малко шепотът й запърха в косата на тила ми, от което всички косми на врата ми настръхнаха. Усещането беше едновременно еротично и тревожно.
— И така… — тя продължи и аз долових усмивката в гласа й. — „Момъкът яздил през пустошта, докато стигнал до ма на Вещицата, и щом зърнал червената й колиба в ниското между хълмовете, изпитал трепетна радост и ужас. Вече се свечерявало, под прикритието на кървавия залез той се промъкнал към колибата и надникнал вътре.
Вещицата го очаквала. Щом го видяла на вратата със сабя в ръка, тя прихнала да се смее.
— Приготви се да умреш, Вещице! — извикал момъкът.
Вещицата излязла на светло и младият мъж видял колко е красива. Тя разгърнала робата си… ето така.“
С изящен жест Марта свали кимоното си и то падна на пода. За миг я видях пред себе си като езическа богиня, с медночервена кожа на розовата светлина, с разпусната коса, стигаща чак до кръста. Зад нея Шива простираше ръце в грациозен жест на диво желание. С едно плавно движение тя посегна към ризата ми и я разкопча: сякаш станал жертва на проклятие, аз не можех да помръдна, прикован от всички страни от бликащата чувственост, която почти видимо я ограждаше като огньовете на свети Елмо. Когато обърна лице към светлината, аз я зърнах през червения воал на косата й: гледката ме разтърси до основи и ме привлече неудържимо към нея… Но в очите й нямаше любов, нямаше нежност: само нещо като глад, неразгадаем устрем, който можеше да бъде похот или желание за мъст, или дори омраза. Открих, че изобщо не ме е грижа.
Тя ме яхна като червен кентавър, вдигна лице към тавана, всеки мускул — напрегнат до крайност. Стори ми се, че ме разкъсва, насладата беше неописуема, унищожителна, мъчителна…
„…и когато всичко свършило, момъкът извадил сабята си и отсякъл главата на Вещицата, та никой да не разбере как нахранил с нея звяра в себе си, нито колко лакомо звярът я изял“.
Тя отново се озова зад мен, водопадът на косата й се изливаше върху лявото ми рамо, уханието на нежната й топла кожа ме обгръщаше. Почти не чувах какво говори, просто се наслаждавах на присъствието й.
„После момъкът спал часове наред и когато се събудил, видял, че слънцето вече е изгряло и че колибата е празна. Тръгнал да си върви, но изведнъж забелязал кутията за карти на Вещицата, оставена отворена на масата. Обзело го необяснимо желание да надзърне в кутията и да разгледа картите. Те били красиви, гладки като слонова кост и пищно изрисувани в най-малки детайли.“
Очаквах всеки момент да ме връхлети обичайният пристъп на отвращение към себе си: похотта ми беше задоволена, а аз никога не се залежавах с проститутките, след като свършех с тях… най-често изобщо не исках да ги виждам повече. Но този път беше различно. За пръв път в живота си изпитвах нежност към тази жена — към това момиче, — каквато не бях изпитвал дори към Ефи. Най-вече към Ефи. Нещо в мен копнееше да я вкуся, да я опозная, сякаш между нас още нищо не се бе случило… нищо не беше разкрито, нищо не беше развалено. И с внезапна трезва яснота аз осъзнах, че това е Загадката. Това момиче, тази нежност.
„Момъкът наредил картите на масата във формата, която знаел като Дърво на живота. Отшелникът, Звездата, Любовниците, Валето на жълтиците, Любов, Разврат, Великата жрица, Промяна… Изведнъж момъкът се уплашил. Не искал да вижда последната карта, картата на Съдбата. С трепереща ръка посегнал към нея и предпазливо я обърнал — страхувал се да погледне.