Обесеният… ужасен, момъкът извърнал поглед. Но това не означавало нищо! Картите нямали власт над него. И въпреки това очите му отново потърсили картата на масата, колебливо, боязливо.“
Аз докосвах врата й, ръката й, стегнатата извивка на бедрото й.
— Марта…
„Лицето на картата му се сторило познато. Момъкът отново погледнал: тъмна коса, ясно чело, правилни черти… Той отстъпил крачка назад.
Не! Невъзможно! Очите му го лъжели. И все пак, когато погледнал картата от разстояние, почти бил готов да повярва, че е разпознал лицето на Обесения… почти бил сигурен…“
— Марта…
— Да?
— Обичам те.
Целувката й в тъмното беше сладка.
32
Отначало се ядосах.
На себе си за това, че бях допуснал да повярвам, че Фани наистина ще ми помогне, на Ефи, че се бе оставила да я въвлекат в този опасен, идиотски маскарад, но най-вече на Фани. Проклех я да гори в шест кръга на ада, когато научих, че Ефи е в стаята с Хенри, и настоях незабавно да ми каже каква игра играе.
Фани беше влудяващо сдържана.
— Твоята игра, драги ми Моуз — сладко отвърна тя. — Фабрикуваме скандал, за да можеш да злепоставиш Хенри и да сложиш ръка на парите му. Не е ли така?
Така беше, но аз не исках всичко да излезе наяве, преди да съм извлякъл полза от положението, и й го казах.
— Няма да излезе наяве — отбеляза тя с усмивка. — Хенри няма да я познае.
Това беше нелепо. Хенри й беше съпруг, за бога!
— Да ти кажа честно — продължи Фани, — не вярвам, че и ти би я познал. Тя е много добра… актриса.
Аз промърморих някаква ругатня, която я накара да се усмихне.
— Само гледай — шеговито ме подразни тя. — Уверявам те, че няма да загубиш скъпоценните си пари.
Нямаше какво друго да правя, освен да се подчиня. В стената зад един гоблен имаше дупка и през нея можех да наблюдавам какво става в гостната, без никаква опасност да ме забележат. Спомням си, че още щом доближих око до дупката, с неудобство се запитах колко ли още такива дупки има в къщата и колко често ги използват.
Не очаквах нищо повече от смехотворен сблъсък между Ефи и Хенри: той щеше да я познае, а тя щеше да избухне или да изпадне в истерия. Аз щях да имам късмет, ако успеех да отърва ареста, а стига само да пожелаеше, Хенри щеше да има най-доброто оправдание да затвори жена си в лудница завинаги. Нещо повече: ако тя беше достатъчно глупава да вярва, че той няма да я познае, наистина заслужаваше да попадне там.
Бях толкова погълнат от нерадостните си мисли, че известно време не забелязвах актьорите в малката пиеса, която Фани беше поставила за мен. Скоро обаче се заех да наблюдавам с отвлечено, недоверчиво любопитство и дори усетих как в мен се обажда чувството ми за хумор. Като се замислих, цялата ситуация наистина наподобяваше черна комедия. До седмица можех да се озова в затвора или за банкрут, или за измама, но започвах да чувствам как на лицето ми се появява кисела усмивка.
Не чувах какво се говори в стаята, но когато очите ми свикнаха с червеникавата светлина, успях да различа чертите на Хенри и на момичето с него.
Ефи?
Присвих очи, за да виждам по-добре, и се намръщих.
— Това не е Ефи — неволно произнесох на глас и чух как Фани се изкиска до мен. Отново надникнах, като се мъчех да открия някаква прилика.
Определено не беше Ефи. О, имаше известна прилика, нещо повърхностно във фигурата и очертанията на лицето, но това момиче беше по-младо и с по-тъмна коса. На измамната светлина косата й можеше да бъде с всеки нюанс между черното и кестенявото, но изглеждаше по-гъста от тази на Ефи. Очите също бяха по-тъмни, с тежък грим, веждите бяха дебели и черни. Но най-съществената разлика беше в начина, по който момичето се движеше: то притежаваше змийски плавното изящество на екзотична танцьорка, предизвикателните маниери на родена куртизанка. Ефи беше непохватна, търсеща, страстна, а това момиче бе уверено, грациозно във всяко движение, но хладно, със съвършено, почти мъчително самообладание.
И точно когато в гневно облекчение се готвех да се нахвърля върху Фани с нови упреци, аз видях, че всъщност това наистина е Ефи, но Ефи в светлина, в каквато никога не бях виждал. В първия миг се изпълних с възхищение — и с нещо по-примитивно. Пожелах това момиче, тази мургава циганка. Пожелах я може би дори повече, отколкото желаех парите на Хенри… поне това е единственото обяснение, което мога да дам за факта, че още същата вечер не сложих край на този опасен маскарад.