Когато Хенри най-после си тръгна, Фани влезе при Ефи в гостната и я заведе в стаята си, за да й помогне да се преоблече. Там аз видях целия арсенал от хитрини, с помощта на които бяха създали лицето на име Марта: гримове, пудри, бои и мазила, които Фани започна да сваля с най-различни кремове и лосиони. После тя изми косата на Ефи с бистра миризлива течност за сваляне на боята и я изплакна с чиста вода.
През цялото време Ефи седеше пасивна, незаинтересована от забележките и дори похвалите ми за блестящото й представяне, а когато всички следи от дегизирането й бяха чаличени, тя изпадна в състояние на тежък полусън, сякаш беше упоена, и почти не реагираше, щом я заговорех. Поглеждах Фани и се питах дали Марта всъщност не е нейно творение, родено от някой силен афродизиак. Питах се — и не за пръв път — какво цели Фани.
В три часа сутринта най-после можех да изпратя Ефи до дома й. Тя дълго си суши косата пред камината, преди Фани да обяви, че вече можем да тръгваме, и аз помня как ги наблюдавах: Ефи, сложила глава в скута на Фани, която разресва влажната й коса с дълги плавни движения, а самата Ефи несъзнателно ги повтаря, галейки котките в краката си. Останах поразен от приликата в симетрията на позите и в спокойствието на лицата — бяха като сестри, като любовници. Аз бях изключен — със сигурност неволно, но бях изключен, и макар че не бях влюбен в Ефи, изпитах нещо като смут и гняв. Бях така унесен в мислите си, че когато Фани най-после заговори, аз се сепнах виновно.
— А сега, мила моя — тихо каза тя, — е време за събуждане. Хайде, събуди се.
Ефи, която, доколкото можех да съдя, не беше заспала, се размърда и леко вдигна глава.
— Ш-шт, да, знам, че си уморена, но трябва да се прибираш. Помниш ли?
Ефи издаде слаб звук на пробуждане или протест.
— Хайде, Ефи. Скоро пак ще дойдеш.
Тя вдигна глава и щом ме видя, объркването на лицето й се смени с усмивка, по-жива от поведението й през цялата вечер.
— Моуз! — възкликна Ефи, сякаш не бях седял до нея половината нощ. — О, Моуз!
И ако щете вярвайте, тутакси скочи и обви ръце около врата ми.
Бях готов да й отвърна със саркастична забележка, но в този миг забелязах върховното задоволство, изписано на лицето на Фани, и реших да си замълча. Нещо се мътеше във вещерската й глава и аз не бях такъв глупак, че да не го забележа. Опасна жена е тази Фани Милър: запомнете го, в случай че някога я срещнете.
Та, както казах, трябваше да заведа Ефи у дома, преди слугите да са се събудили: косата й вече бе почти суха, тя беше облякла предишната си рокля и пелерината. Изглеждаше развеселена, макар да не говореше за събитията, които бях наблюдавал в гостната. Във файтона се осмелих да й задам въпроса направо, но тя ме погледна със странно недоумение.
— Питай Марта — каза лаконично и не обели дума повече.
Аз се въздържах и не й отвърнах. Предположих, че знае, че съм я наблюдавал, и изпитва известно неудобство да говори за това. Реших, че е естествено. Не, по-добре беше да говоря с Фани: тя беше човекът, който дърпаше конците. Ефи бе само инструмент в ръцете й. Вече беше късно, но след като оставих Ефи пред вратата й, аз отново се върнах на „Крук Стрийт“.
33
Знаех, че ще се върне. Бях забелязала с каква злоба ме гледа и знаех, че не е останал удовлетворен. Моуз обичаше да държи нещата в свои ръце. Не му харесваше да го държат в неведение и мразеше да го използват, а беше достатъчно умен, за да разбере, че в известен смисъл е бил използван. За мен бе важно да запазя благоразположението му, докато престане да ми бъде необходим.
Погрижих се да го посрещна по-топло, отколкото при предишната ни среща: честно казано, не ми беше трудно. Планът ми се развиваше дори по-добре, отколкото бях очаквала, и когато Моуз пристигна, настроението ми беше приповдигнато и аз преливах от енергия. Той от своя страна беше сдържан и предпазлив, подозираше заговор, но не знаеше какво и къде да търси. Влезе в гостната с ръце в джобовете и леко свъсени вежди.
— Моуз, каква прият…
— Това беше доста опасна игра с бъдещето ми, Фани — сухо ме прекъсна той. — Може би ще ми обясниш какво, по дяволите, се опитваше да направиш?
Аз го удостоих с най-привлекателната си усмивка.
— Много си докачлив, Моуз — подразних го шеговито. — От какво се оплакваш? За теб нямаше никаква опасност и ти го знаеш.
— Не става дума за това — сопна ми се той. — Ние имахме уговорка и аз очаквах да я спазиш. Каквото и да говориш, ти пое риск и аз бях залогът: ами ако Честър беше познал Ефи? Аз щях да плащам за това. Хенри е влиятелен кучи син, мислиш ли, че би ме оставил да се отърва само с дребно обвинение? Той би направил всичко…