Името на момичето беше Ефи, невзрачната жена бе нейна леля. Ефи живееше с леля си и майка си над малко шапкарско ателие на „Кранборн Али“, семейството беше почтено: майката, госпожа Шелбек, бе вдовица и изпитваше материални затруднения. Писклива и досадна жена, както по-късно установих, нищо общо с красивата външност на дъщеря си, и предложението ми за шилинг на час бе прието без следа от обичайната скромност и резервираност, които обикновено проявяваха благовъзпитаните семейства. Подозирам, че дори да бях предложил половината от сумата, тя би приела със същата готовност, но аз на драго сърце бих дал и двойно повече.
Ефи дойде в ателието ми — почтително придружавана от леля си — още същата седмица и аз цяла сутрин рисувах скици на детето от различни ъгли: профил, три четвърти, анфас, с високо вдигната глава, с наклонена глава… всяка поза по-възхитителна от предишната. Тя беше съвършеният модел: не мърдаше и не се въртеше като другите деца, не бърбореше и не се усмихваше. Изглеждаше очарована от ателието и от мен, скришом ме изучаваше с поглед, изпълнен с учудено уважение. Тя дойде повторно, а след третия път леля й престана да я придружава.
Първата ми картина с нея се казваше „Сънят на сестра ми“, по стихотворението на Росети, и ми трябваха два месеца, за да я завърша: беше малко платно, но аз се ласкаех, че съм уловил чертите на Ефи. Нарисувах я легнала на малко тясно легло, на каквито спят децата, на бялата стена над нея — кръст, а на масичката до леглото — ваза с джел, семейната почит към Рождественския дух. Брат й седи на пода до леглото, заровил глава в покривалото, а майка й, облечена в черно, стои в долния край на леглото, закрила лицето си с ръце. Картината е съсредоточена върху Ефи, другите фигури са безлики и в тъмни дрехи, а тя е цялата в бяло, с нощница на волани, купена специално за картината, с коса, разпиляна по възглавницата. Ръцете й са голи, едната е отпусната надолу покрай тялото, другата е детински пъхната под бузата. Светлината от прозореца я преобразява, обещава спасение в смъртта, говори за чистотата на рано погиналата невинност. Тази тема беше близка до сърцето ми и през следващите седем години аз често се връщах към нея. Понякога не ми се искаше да пускам Ефи да се прибира у дома за през нощта, защото тя растеше толкова бързо, че се боях да я изпусна дори за час.
Ефи не говореше много: беше тихо момиче, недокоснато от напереността и суетата, демонстрирани от други момичета на нейната възраст. Тя четеше жадно, най-вече поезия — Тенисън, Кийтс, Байрон, Шекспир, — все автори, неподходящи за деца, но майка й като че ли не обръщаше внимание на този факт. Един ден си позволих да изтъкна това на Ефи и с удоволствие забелязах, че тя надлежно се вслушва в съвета ми. Казах й, че поезията, макар и задължително четиво за, да речем, един млад мъж, е прекалено сложна за чувствително малко момиче. Темите в нея твърде често са неделикатни, страстите — прекалено необуздани. Предложих да й заема няколко хубави, възпитателни книги и се зарадвах, когато тя послушно ги прочете. У нея нямаше своенравие, тя сякаш бе създадена да въплъти всички женски добродетели, без нито следа от порочността, присъща на този пол.
Не исках да оставам завинаги ерген, но недоверието ми към жените, породено от професионалния ми контакт с тях, постепенно ме доведе до съмнение, че някога ще намеря онази рядка жена, която е добродетелна и покорна. Въпреки това след като опознах Ефи и останах очарован от красотата й и от милите й маниери, разбрах, че в края на краищата има начин да се постигне този идеал.
У Ефи нямаше и следа от поквара: тя бе абсолютно чиста. Ако можех да подхраня качествата й, да следя със зорко бащинско око развитието й, бях сигурен, че ще направя от нея нещо рядко, нещо превъзходно. Щях да я оградя от останалия свят, да я образовам, докато стигне моето ниво. Да я оформя, а след като свърша работата си… докато формулирах тази идея, в съзнанието ми изплува споменът за малкото момче в стаята със забранени чудеса и въздухът сякаш се изпълни с онова бегло, носталгично ухание на жасмин. За пръв път споменът за това не бе придружен от мъчително чувство на вина: чистотата на Ефи щеше да ме спаси, знаех го. У нея нямаше нищо плътско, нищо чувствено — само хладното безразличие на истинската невинност. Чрез нея щях да намеря спасение.
Наех й частни учители — исках да общува колкото може по-малко с други деца, — започнах да й купувам дрехи и книги. Намерих почтена прислужница за майка й и леля й, за да не се налага Ефи да си губи времето с къщна работа. Сприятелих се с досадната й майка, за да имам повод да посещавам дома на „Кранборн Али“, и не жалех пари за това.