С неимоверно усилие преглътнах ужаса си. Трябваше да продължа. Трябваше да участвам в церемонията. Ако не го сторех, баща ми щеше да разбере какво съм направил, защото щеше да се наложи да му кажа, и само мисълта за това какво ще направи с мен ме извади от вцепенението и ме пришпори към църквата. Не е кръв, ядосано си казвах аз. Само евтино вино. И не е мъртва плът от някакво древно разпнато тяло. Това е нафора, нафора от изсъхнал хляб: виждал съм го в кутията, която баща ми държи във вестиария. Погледнах нагоре и видях църковната паст, готова да погълне шестима ни, облечени в бяло досущ като шест малки бели нафори, и с мъка потиснах богохулното си желание да се засмея. Вирнах нос и си казах: „Не ме е грях… не ме е страх… можеш да си завреш тъпите нафори отзад.“
Този път наистина се изкикотих — толкова силно, че баща ми ме стрелна с поглед и аз веднага превърнах кикотенето в кашляне. Сега се чувствах много по-добре.
Чакахме, както ми се стори, часове, а службата вървеше ли, вървеше, думите на баща ми тежаха като дебелите, раздути от сладост оси в ябълковата градина. Аз гледах втренчено двете момичета, седнали в същия ред отляво на пътеката: Лиз Башфорт, безлична и с румени бузи, в бяла рокля, с няколко номера по-малка, и Приси Махони, чиято майка бе „загубила“ съпруга си преди десет години. Носеше се слух, че не е имало никакъв съпруг, само сладкодумен ирландски нехранимайко, забегнал в Лондон и оставил „жена си“ и дъщеря си да се оправят сами. Така или иначе, по всичко личеше, че майката на Приси се оправя доста добре, защото дъщеря й беше облечена в чисто нова роба за причастие с дантели и бели ленти, бели ръкавици и хубави бели обувки. Докато я поглеждах срамежливо над сборника си с химни, виждах как косата й се спуска на две грижливо сресани снопчета на гърдите. Мисленото произнасяне на тази дума ме накара леко да се изчервя, но бях във възраст, когато любопитството към момичетата далеч надхвърляше оскъдните познания, които имах за тях, и след малко се улових, че отново я гледам, а очите ми неумолимо пълзят към двете малки хълмчета сред дантеления набор на роклята. Приси ме погледна и почти се усмихна, аз бързо извърнах глава и силно се изчервих. Но продължих да я гледам.
Почти не обръщах внимание на службата, когато баща ми най-после ми направи знак за причастие. Аз рязко станах и свалил очи от Приси, заех мястото си в редицата. Докато вървяхме към олтара, забелязах, че тя още си мисли, че я гледам, затова с премерена небрежност отмята кестенявата си коса през рамо и върти хълбоци с детинска пародия на съблазън.
Бях толкова погълнат от нея, че не обърнах внимание как я гледат другите момчета и как скришом се кикотят. Отначало бях искрено озадачен, после застинах от ужас. Отзад по бялата рокля на Приси имаше кръв, тя се процеждаше през лъскавата коприна точно там, където краката се съединяваха с туловището: малко петънце с неправилна форма, в което кръвта бавно беше капала през часовете, прекарани в седене на пейката. Почувствах как в стомаха ми се надига кисела паника и изведнъж лепкава пот стегна цялото ми тяло като с въжета. Сякаш богохулните ми мисли за причастието се бяха материализирали: аз пристъпвах несигурно по пътеката, запленен и ужасен от кървавото петно на роклята на Приси, неспособен да откъсна очи от него. В този кошмарен миг си спомних за музикалните играчки на баща ми и си представих Приси Махони като танцуващата Коломбина в синьо-бялата й рокля, приведена в постоянно движение от собствените ми светотатствени мисли. Видях и как се завърта, отначало неравномерно и тромаво, после с нечовешката плавност на пробудения си механизъм, косата й се мята, голите й крака ритат във въздуха, гърдите й се тресат отпуснати под дантелите, а тя през цялото време се усмихва с пародийната си зловеща усмивка и кръвта се стича по краката й, сякаш никога няма да спре…
Много по-късно научих за менструацията и макар че отвращението ми към нея така и не изчезна, постепенно разбрах, че горката Приси не е чудовището, за което я смятах на дванайсет години. Но по онова време аз бях пълен невежа и знаех само, че Бог ме наблюдава с око, огромно и безмилостно като небето, знаех, че съм прокълнат за подигравките си със светото тайнство и за дързостта да приема причастие неизповядан. Знакът за това беше кръв, като кръвта в чашата за причастие и кръвта в сърцето на нафората, кръвта, наследена от първородния грях, кръв, кръв…
По-късно ми разказаха, че съм паднал с крясък на пътеката. Баща ми запазил ледено присъствие на духа, както винаги, и наредил да ме отнесат във вестиария, докато другите получат причастие, а после ме отнесъл у дома и ме сложил в леглото, без да каже нито дума. Останах в леглото двайсет и четири часа, докато слуховете обиколят селото от единия до другия край: за това как съм обладан от дявола (защо иначе ще припадам при вида на Светото причастие?), как съм полудял, как съм умрял.