— Разбирам — казах с престорено безгрижие. — Е, мисля, че днес мога да си позволя кратка разходка. Чистият въздух ще ми се отрази добре, а и денят е хубав, не мислиш ли?
— Но, господарке, господин Честър каза…
— Каза да не се преуморявам толкова скоро след боледуването си. Мисля, че съм достатъчно разумна, за да преценя сама дали една кратка разходка би ми навредила.
— Много добре, господарке.
Тайно се поздравих за победата, сякаш бях спечелила малка битка.
Позволих на Ем да ме облече в красива златиста рокля за разходки и подходящо боне. Погледнах се в огледалото и забелязах колко бледа съм станала за последните няколко седмици, колко тъмни изглеждат кръговете около очите ми под бонето. Храбро се усмихнах на отражението си, за да разведря страдалческата физиономия, която и сега като че ли прозираше изпод ведрината на лицето ми. Стига, казах си. Бях болна, но вече край с това: Моуз се е погрижил за всичко и скоро двамата ще можем… Изведнъж се почувствах объркана и закрих очите си с ръка. Какво бяхме правили снощи с Моуз? На „Крук Стрийт“ ли бях ходила? И ако е така, с каква цел?
Обля ме вълна на гадене, зави ми се свят и аз се хванах ча тоалетната масичка, за да не падна. От обърканите ми мисли изплува бегъл спомен: как Фани мие косата ми в леген и я суши между пръстите си… как от бледите ми кичури се стича червена боя… Не, трябва да е било сън. Защо Фани ще боядисва косата ми? Намръщих се срещу отражението си в опит да си припомня, но щом погледнах в огледалото, очите ми сякаш промениха цвета си, косата ми потъмня, кожата ми се затопли до бледозлатисто като китайски чай… Почувствах как пръстите ми изтръпват, челюстта ми увисва, душата се изтръгва от тялото ми като лист, откъснат от книга… и знаех, че трябва да си припомня, но толкова по-лесно беше да се нося като балон, оставена на волята на ветровете, да слушам тихия глас на Фани, който ми казва, че трябва да спя, че всичко е наред, че ще забравя, че всичко е наред…
Усетих изнервящия тласък, който ме върна обратно в тялото ми, и отново напъхах паметта си в сигурния мрак. Не исках да си спомням.
(Ш-шт, всичко е наред, не ти трябва, не ти е нужно, всичко е… ш-шт…)
Нямаше нужда да си спомням. Фани държеше всичко в свои ръце.
Излязох от къщи късно сутринта и към обяд стигнах при Моуз. Той тъкмо ставаше, очите му бяха зачервени от недоспиване, а светлите му кичури падаха безредно на пребледнялото лице. Но дори в това му състояние аз останах поразена, както винаги, от чистотата на чертите му, от почти женската му красота — женска, ако не се броят порочните бръчки около устата му, присвитите неустоими очи и неизменната насмешка в погледа му. Той ми се усмихна през процепа на вратата — полуусмивка, защото през тесния отвор се виждаше само половината му лице. От стаята ме лъхна на застоял въздух и тютюнев дим.
— Ефи! Почакай само минутка.
Вратата се затвори и след минути отново се отвори, за да разкрие гледка към разхвърляната стая на Моуз. Той очевидно се бе опитал да въведе подобие на ред и беше отворил прозорците. Целуна ме небрежно по устата и се пльосна на един стол, широко усмихнат.
— Искаш ли бренди, Ефи?
Аз поклатих глава и проследих движенията му, докато си наливаше щедро количество тъмна течност в една чаша. Пресуши я с ловък, отработен жест.
— Да празнуваме — обясни той и отново напълни чашата си. — Снощи се справи великолепно, скъпа.
— Снощи ли?
Сигурно беше забелязал озадаченото ми изражение, защото се усмихна още по-широко и шеговито вдигна чаша като за тост.
— Разбирам скромността ти, скъпа моя — закачливо каза Моуз. — Много грубо от моя страна изобщо да го споменавам. Но все пак благодарение на великолепното ти представяне добрият стар Хенри ни е вързан в кърпа. Трябва само да проявиш малко търпение и той ще ни падне в ръцете. В твоите ръце — поправи се той и довърши остатъка от питието в чашата си. — Изцяло в твоите ръце.
Някакъв инстинкт ми подсказа да не разкривам загубата на паметта си. Трябваше ми време да помисля.
— Искаш да кажеш, че планът ти е успял?
— Нещо повече — отвърна Моуз. — Хенри здраво налапа въдицата. Освен това Фани казва, че се е влюбил в Марта като ученик — той ми намигна с мамеща интимност. — След седмица-две скъпият ни Хенри ще бъде готов да плати колкото му поискаме.
— О! — поне това започвах да разбирам. — Но какво ще стане с мен? Ти каза…
— Търпение, мила моя — усмивката му ми се стори прекалено самоуверена. — Дай ми седмица-две да го обработя. После ще вземем парите и… Как ти звучи Франция, скъпа?
Аз го погледнах стъписана.
— Франция?