— Или Германия, или Италия, ако предпочиташ. Казват, че в Италия има добър пазар за живопис.
— Не разбирам.
Бях готова да се разплача: сега усмивката му изглеждаше чудовищно зловеща, като на трол.
— Разбира се, Хенри може да не ти даде развод — неуморно бъбреше Моуз, — така че е възможно никога да не се завърнем у дома. Но какво ще ти липсва? Кой ще ти липсва? Предлагам ти да станеш госпожа Моузес Харпър, глупачето ми — обясни той, като забеляза стъписаната ми физиономия. — С парите на Хенри ще се устроим достатъчно добре и ще можем да живеем прилично от картините ми. Разбира се, ще избухне скандал, но дотогава ти вече ще си изчезнала, така че какво значение има?
Продължавах да го гледам втренчено. Чувствах се като музикална играчка с развален механизъм, с много потенциал за движение, но застинала в глупава тишина.
— Е — каза Моуз след дълго мълчание, — това ще ме научи занапред да не бъда толкова самоуверен. А аз си мислех, че притежавам чар. Сега виждам, че по-скоро си готова да избягаш с кифладжията.
— Не! — думата остави метален, непознат вкус в устата ми и изскочи навън с отчаян плам. — Аз… никога не съм мислила… никога не съм си представяла, че мога да напусна Хенри, особено след като ти каза…
— Няма значение какво съм казал, Ефи. Казах, че те обичам, спомняш ли си?
Аз кимнах сковано.
— Освен това знаех, че при сегашното ми финансово състояние не бих могъл да се оженя за теб. По всяко време мога да вляза в затвора за длъжници. Какъв брак би било това за теб?
— Значи ти…
— Излъгах те. Казах ти, че не искам да се женя за теб. Болеше ме, но не толкова, колкото би ме заболяло, ако ти бях казал истината — той ми се усмихна окуражително и сложи ръка около кръста ми. — Но сега, ако успея да убедя Хенри да сподели част от богатството си с нас, ще се уредим за цял живот. Впрочем Хенри ти дължи нещо за всички нещастия, които ти е причинил.
Моуз беше убедителен и аз се оставих на приятните двойствени фантазии, нарисувани със сръчната му ръка: как живеем в Париж, Рим или Виена и Моуз трупа състояние от картините си, а Хенри Честър е само смътен спомен.
И все пак мисълта за предишната нощ („великолепното ти представяне“) продължаваше мъчително да витае из периферията на съзнанието ми и да ме смущава. Чувствах се странно отнесена и за миг дори ми се зави свят, но се хванах за облегалката на стола. После ме връхлетя картина, образ, който също беше спомен, натрапчив като широка усмивка, и аз се олюлях под напора на видението в съзнанието си…
Отново бях в стаята си, облечена за сън, гушнала любимата си кукла. В ъгъла виждах балоните, които майка ми беше купила за рождения ми ден, лекото течение ги караше да се удрят в прозореца. Бях въодушевена и щастлива, но смътно изпитвах неудобство и вина заради мъжа, когото бях срещнала на стълбите, и макар че той се бе държал дружелюбно, аз знаех, че майка ми не би искала да го каня в стаята си.
Решително тръснах глава, за да пропъдя спомена, и за миг светът си дойде на мястото, застана на остър, ясен фокус. После всичко се завъртя и аз отново…
Попаднах в стаята с (отшелника?) лошия човек, но този път не се страхувах. Вместо това усещах в устата си солен, метален вкус, който след известно време определих като омраза. Но (Хенри?) лошият човек ме наблюдаваше, аз уморено присвих очи като египетска котка и обърнах усмивка към него, подобно на китайска кукла. Лошият човек не ме позна (Хенри не ме позна?) и скоро аз щях да стана силна.
Изведнъж всичко се разпадна в объркан, нечленоразделен калейдоскоп от късчета от сцени: почувствах как спомените ми избухват и се разсипват във всички посоки, надигна се звук, отначало наподобяваше мърморене, но после достигна пронизителни и напрегнати висоти, докато се превърна във вой на маниак, извиращ от ръба на здравия разум. Открих, че в гласа мога да разпозная думи, мисли, отчаяни въпроси и безформени отговори. Беше ограда от бодлива тел, в която разсъдъкът ми се блъскаше безцелно, като се мъчеше да не чува, да не помни.
Ще полетя ли, или ще…
О, мамо, лошият човек, не пускай лошия човек, о…
Ужиля, ужиля, ужиля-ужиля-ужиля-уж…
Беше Хенри, Хенри я уби, Хенри уби…
Марта…
Мен, аз бях, но се върнах, върнах се и сега…
О, ще бъде весело, ще се научим да жилим, сестричке, ние ще…
Полетим?
Защото Хенри уби моята…
Марта…
Марта…
Марта…
Писъкът ми беше оглушителен и отчайващ, рой оси, бягащи от пламъци, блясък на бръснач в очите на здравия разум. Смътно усещах ръце, които притискат лицето ми, и глас — моят собствен — крещеше от пискливата обител на лудостта:
— Не! Махнете се! Махнете се! Махнете се! Аз съм Ефи! Ефи! Ефи! Еф… — повтарях името си отново и отново.