Ръсел ме слушаше с любезен, почтителен интерес, умните му сиви очи блестяха от увлечение, докато изброяваше различните мании, на които са податливи жените, привеждайки примери на истерична каталепсия, шизофрения и нимфомания. Колкото по-слаб е интелектът на жената, обясняваше ми той, толкова по-податлива е тя на психични заболявания и тази мисъл като че ли го изпълваше с абстрактната наслада на истинския учен. Хрумна ми, че в лицето на Ръсел имам безценен съюзник. Изследовател, който търси все по-екзотични случаи на лудост, колекционер на увредени мозъци. Един ден — мисълта за това вече се беше оформила в главата ми, но аз деликатно я отлагах за по-далечно бъдеще — можех да го убедя да прибави и Ефи към колекцията си. Прибрах писмата му и ги заключих в едно чекмедже в бюрото си със съзнателната невъзмутимост на отровител, който прибира смъртоносното шишенце, за да го използва след време.
Прекарвах цели дни в ателието си, като се мъчех да довърша „Картоиграчите“, и за пръв път в живота си рисувах без модел пред себе си. Ровех се в паметта си за нейните полузапомнени черти и рисувах направо на платното с маслени бои и пастел. Откривах, че тя като по чудо придобива очертания под пръстите ми и си припомнях докосването на косата й, топлината на кожата й, небрежното завъртане на главата й. Не правех етюди, а рисувах направо с усърдието на влюбен: на скулите й грееше червеникава светлина и подчертаваше уязвимия дързък контур на долната челюст и бледата трепкаща извивка на устните, заблудена светлинка от камината се отразяваше във въглените на очите й. Устата беше леко напрегната, жената гледаше седналия срещу нея играч, но на тъмните й вежди играеше иронична извивка, която говореше за победоносна насмешка. Рисувах фигурата й в тъмни цветове, за да подчертая лицето — може би най-изразителното, което някога бях рисувал — и подсилих водопада на косата с червен нимб, който й придаваше опасно, двойствено сияние като на опожарен град. Пет дни се трудих трескаво над моята Дама пика, като потъмнявах завършените места на платното, за да може зрителят да се насочи към лицето й — единствено към лицето й.
Веднъж ми се стори, че в живите изменчиви черти долавям съвсем бегла прилика с Ефи, но още щом формулирах тази мисъл в главата си, осъзнах, че съм сгрешил. Марта така кипеше от живот, че не можеше да се сравнява с бедната ми малка просякиня — все едно да сравниш пламък с лист хартия. Инстинктивно предположих, че ако двете се срещнат, Ефи ще бъде изцяло погълната от хищната енергия на Марта.
Цяла седмица аз вехнех по нея, а нощем се въртях и мятах под тежките завивки и Божието око се впиваше като нокът в темето ми. Чаршафите ми пареха с горещата влага на тялото ми, не можех да понасям собствената си миризма, но продължавах да копнея по нея.
В продължение на шест нощи крадях сън от шишето с хлорал — помня блясъка на тъмносиньото стъкло, хладна противоотрова срещу пурпурните ми сънища. Съсипан от опустошителната си треска и похот, аз посрещнах утрото на четвъртък с предчувствие за обреченост. Грешка беше да отивам при нея втори път — сега го знаех. Нямаше Шехеразада, нямаше феерично момиче с гранатови очи. Днес тя щеше да се окаже евтина проститутка, хитро осветена и гримирана, но все пак проститутка, изгубила цялата си нежна алхимия. Днес вече го знаех.
Пристигнах в полунощ: видях как часовникът в коридора отбелязва решителната минута и потръпнах от лошо предчуствие, когато отекнаха ударите на кръглия час. След като звуците потънаха в тишината, зад гърба ми се отвори врата и в коридора се появи Фани, ослепителна в жълтата си брокатена рокля и коси като лозови филизи. Около глезените й се увиваха две котки и аз се помъчих да избегна мълчаливите им презрителни погледи, когато Фани ме поведе не към червената гостна от миналия път, а нагоре по стълбите към стая на първия етаж, в която никога преди не бях влизал.
Тя почука по вратата и безмълвно я отвори. Вътре беше почти тъмно, светлината от коридора за миг разруши деликатното осветление вътре в стаята. Чух как вратата се затръшна зад гърба ми и в първия миг се огледах объркан. Стаята беше просторна и почти празна, осветена от няколко газени лампи със сини стъклени абажури. За момент това ме наведе на мисълта за шишето хлорал, което обещаваше хладна забрава, и аз потръпнах. Осъзнах, че това не е внушение: в стаята беше студено, мъртвият огън в камината беше заслонен от тъмен лакиран китайски параван. Част от пода беше покрита с килими, но стените бяха голи и стаята изглеждаше мъртва, без следа от разкоша на червената гостна. Единствената мебел, която успях да видя, беше малка масичка, на която стояха синя гарафа и чаша.