Започнах да си водя дневник, за да не забравям, но когато препрочитах изписаните страници, установявах, че изобщо не помня да съм писала и половината неща в него. Откъси от стихотворения, имена, нахвърляни рисунки допълваха текста, на места почеркът беше толкова различен от моя, че се съмнявах изобщо да съм писала тези редове. Моят почерк беше равен и заоблен, а другият приличаше на безформени драскулки, сякаш лицето, на което принадлежеше, едва наскоро се бе научило да пише.
Веднъж отворих дневника и прочетох вътре името си — ЕУФИМИЯ МАДЛИН ЧЕСТЪР, — написано отново и отново. Друг път това бяха имената на котките на Фани: ТИСИФОНА, МЕГЕРА, АЛЕКТО, ТИСИФОНА, МЕГЕРА, АЛЕКТО, ТИСИФОНА… Заемаха близо половин страница. Но се случваше и умът ми да сече с точността и яснотата на диамант и тъкмо в един от тези моменти бях успяла да разбера, че Хенри ме мрази. В паниката, обзела ме след това откритие, аз почти с радост осъзнах, че трябва да се боря с него с цялата хитрост, която притежавам, използвайки собствената му омраза към мен. Чаках, наблюдавах и постепенно започвах да виждам какво крои.
Таби неволно ме беше предупредила: още щом спомена доктор Ръсел, аз разбрах, но страхът, който ме връхлетя тогава, отдавна утихна. Не можех да оставя Хенри да спечели. Записах в дневника си с големи кървавочервени букви, за да може, ако отново загубя паметта си, да си спомня: ще избягам от Хенри, ще избягам с Моуз, Фани ще се погрижи за това. Когато Хенри беше там, винаги се преструвах на отнесена и сънлива… но под отпуснатите клепачи очите ми зорко го следяха и аз чаках.
Знаех за какво да гледам.
39
Четири седмици се изнизаха мъчително бавно, подобно на онези летни следобеди, когато бях на дванайсет и всички съкровища на природата се простираха отвън, зад прашните зелени прозорци на класната стая. Аз чаках и нарочно се трудех в ателието до степен на крайно изтощение, за да може, когато се прибера у дома, да демонстрирам поне подобие на здрав разум. Стените на ателието бяха осеяни с етюди: лица в профил, анфас, три четвърти, ръце, кичури коса, очи, устни. Работех с бързина, която граничеше с лудост: разхвърлях по пода рисунки с акварел, тебешир и мастило, до една съвършени, породени от яснотата на влюбената ми памет.
В събота отидох при търговеца на „Бонд Стрийт“ и купих отлично платно, опънато и грундирано, най-голямото, което някога бях купувал. Беше цели осем фута високо и пет широко и понеже беше вече опънато на рамка, трябваше да платя на двама души да го пренесат от магазина до ателието ми. Но си струваше всяко пени от двайсетте лири, които бях дал за него, защото още щом го качих на статива, започнах трескаво да скицирам направо върху красивата млечнобяла повърхност внушителните, грандиозни форми от въображението си.
Сигурно сте виждали моята „Шехеразада“: тя и днес виси в Академията, царствена сред картините на Росети, Милее и Хънт със загадъчните си очи, сияещи във всички цветове на дъгата. Изобразена е в свръхестествена големина, полугола на фона на загатната ориенталска драперия. Тялото й е едва узряло, стегнато, стройно и грациозно, кожата й има цвета на блед чай, ръцете й са дълги и изразителни, с хищни, боядисани в зелено нокти. Косата й се спуска почти до земята (тук леко съм се отклонил от действителността, но всичко останало е реално, повярвайте ми), позата й едва загатва за движение, тя стои загледана в зрителя, предизвикателна в голотата си, и сякаш се присмива на гузното му желание. Шехеразада е победоносно нескромна, протяга ръка да приобщи зрителя към някаква екзотична приказка за опасно приключение, лицето й сияе, одухотворено от разказа, а около устните й се долавя насмешка и диво веселие. В краката й лежи разтворена книга, листата са отгърнати напосоки, а в сенките в очакване лежат два вълка с оголени зъби и искрящи очи. Ако погледнете рамката, ще видите издълбан откъс от стихотворение:
В четвъртък се прибрах по-рано от обикновено: този ден образът на почти завършената Шехеразада ме преследваше неотстъпно. Бързо си тръгнах от ателието, като забравих да се преоблека, главата ми изведнъж започна да кънти от болка, която чудовищно напираше в кръвясалите орбити на очите ми. Бях оставил шишето с хлорал у дома и още щом се прибрах на „Кромуел Скуеър“, се втурнах право към стаята си и тъмносиньото шише. Без да затварям вратата зад себе си, аз се устремих към шкафчето с лекарствата и в този момент я видях, застинала неподвижно до бюрото ми, сякаш си въобразяваше, че ако не мърда, може да остане незабелязана.