Когато стигнах на „Кромуел Скуеър“, вече се смрачаваше. Погледнах часовника си — беше само три и десет. Беше излязъл вятър, който разнасяше рояци черни листа по улиците, и ми се стори, че усетих жулене като от суграшица по лицето си. Платих на файтонджията и побързах да вляза в къщата. Смразяващ стържещ вятър развяваше полите на палтото ми, аз отворих вратата и шепа мъртви листа влетя в къщата преди мен; затръшнах вратата под носа на мрака и потръпнах. Тази нощ щеше да вали сняг.
Заварих Ефи в сумрачната всекидневна, седнала до незапалената камина с бродерията на коленете си. Прозорецът абсурдно зееше и вятърът духаше право в стаята. Подът беше осеян с мъртви листа. За кратък кошмарен миг отново ме обзе старият ужас, чувството на нищожна безпомощност, сякаш с готическата си бледност и призрачен вид тя по някакъв начин ме бе превърнала в призрак в собствения ми дом, сякаш аз бях безплътният, а тя — солидната жива плът. После си спомних за документа в портфейла си и всичко си дойде на мястото. С нетърпелив възглас направих две крачки напред и дръпнах шнура на звънеца, за да повикам Таби, след това направих усилие и се обърнах към Ефи, присвивайки очи в тъмното към сивото петно на лицето й.
— Хубава работа, Ефи — сгълчах я аз. — Какво си въобразяваш, като седиш тук на студа? Ще се простудиш до смърт. И какво прави Таби, та те е оставила тук без огън? От колко време седиш така?
Тя се обърна към мен — половин момиче с лице, разсечено от светлината в коридора.
— Хенри… — гласът й прозвуча равнодушно и безцветно като самата нея. При странното разместване на чертите й като че ли само половината й уста се движеше: единственото й око беше втренчено в мен със зеница колкото малка точица на светлината.
— Не се тревожи, мила моя — продължих аз, — Таби ей сега ще дойде. Ще се погрижа да ти запали хубав огън и да ти донесе шоколад. Не искаме да се разболееш, нали?
— Нима? — в гласа й долових леко иронична нотка.
— Разбира се, че не, мила моя — рязко отвърнах аз, за да не заекна. — Таби! Проклета жена, трябваше отдавна да е тук. Таби! Нима иска да умреш от студ?
— Таби излезе — тихо каза Ефи. — Изпратих я до аптеката да ми купи от лекарството.
— О…
— Няма никой. Ем има свободен следобед. Едуин си отиде у дома. Сами сме, Хенри.
Отново ме обзе неразумен ужас и аз положих всички усилия да се овладея. По някаква причина идеята, че съм насаме с Ефи, оставен на волята на странните мисли, които биха могли да се въртят в главата й, ме плашеше. Бръкнах в джоба за запалката си и се насилих да застана с гръб към Ефи, за да запаля лампата… Почувствах как очите й се впиват като нокти в тила ми и до болка стиснах зъби от омраза към нея.
— Така е по-добре, нали? Сега вече можем да се виждаме — това беше правилният тон: рязка неофициалност. Нямаше защо да мисля, че тя си е наумила да ми противоречи, нямаше причина да си въобразявам, че отнякъде вече е разбрала… Обърнах се с лице към нея и устата ми се разтегли в болезнена усмивка, която едва ли би успяла да я заблуди. — Ще затворя прозореца — казах аз. Забавих се колкото може по-дълго със затварянето, дърпането на пердето, събирането на листата по пода. Хвърлих ги в камината.
— Чудя се дали ще мога да запаля огън.
— Не ми е студено — каза Ефи.
— Но на мен ми е — отвърнах с престорена веселост. — Я да видим… Не може да е толкова трудно. Таби го прави всеки ден — коленичих пред камината и се заех да трупам хартия и сухи съчки върху въглените. Надигна се късо пламъче, нещо изпука и камината започна да пуши. — Виж ти — засмях се, — това било по-трудно, отколкото си мислех.
Устните на Ефи се изкривиха в прозорлива злобна полуусмивка.
— Не съм дете — внезапно избухна тя. — Не съм и луда. Няма нужда да ми говориш като на малоумна.
Реакцията й беше толкова неочаквана, че аз отново се уплаших.
— Но защо, Ефи — започнах глупаво, — аз… — след като се съвзех, заговорих отчетливо и търпеливо като лекар. — Виждам, че си болна. Мога само да кажа, че се надявам след време да разбереш колко обидни и неблагодарни са били думите ти към мен. Въпреки това…
— Не съм болна — прекъсна ме Ефи и в този момент аз й повярвах: очите й бяха зорки и блестящи като скалпел. — Въпреки всичко, което казваш и правиш, за да ми докажеш обратното, аз не съм болна. Моля те не си прави труда да ме лъжеш, Хенри. Съвсем сами сме в цялата къща, няма пред кого да се преструваш, освен пред себе си. Опитай се да бъдеш честен заради двама ни.
Гласът й беше сух и безстрастен като на кралица и за миг аз отново станах дванайсетгодишно момче, уплашено и наивно в стремежа си да се отърве от наказание. Всяка дума сякаш утежняваше вината ми.