— Нямаш право да ми говориш така! — гласът ми прозвуча слабо и колебливо и аз се опитах да му придам авторитет. — Търпението ми има граници, Ефи, макар да правя много компромиси с поведението ти. Дължиш ми уважение поне като на съпруг, ако не друго, и…
— Съпруг? — възкликна Ефи и аз със странно облекчение долових рязката нотка, която се прокрадваше в хладнокръвния й тон. — Кога изобщо си искал да бъдеш мой съпруг? Ако кажа на някого какво…
— Какво? — попитах по-силно, отколкото исках, сякаш думите се изплъзваха от моята власт. — Че се грижих за теб, когато беше болна, че търпях истериите ти, че ти дадох всичко, което някога си искала? Аз…
— Леля Мей винаги казваше, че не е прилично мъж като теб да се жени за толкова по-младо момиче. Ако знаеше…
— Какво?
Тя зашепна:
— Ако знаеше как се държиш с мен… и къде ходиш посред нощ…
— Бълнуваш, момиче. Къде ходя, за бога?
— Знаеш къде. На „Крук Стрийт“.
Аз зяпнах от почуда. Откъде можеше да знае? Дали някой не ме беше познал? Или проследил? В главата ми нахлуха мисли за всички последици от това. Не можеше да бъде. Тя блъфираше.
— Ти си луда!
Ефи мълчаливо поклати глава.
— Ти си луда и аз мога да го докажа!
Трескаво бръкнах в джоба на палтото си и измъкнах документа от Ръсел. Задъхано го зачетох на глас, овладян от болна еуфория:
— „… че пациентката Еуфимия Мадлин Честър… показанията са твърде тежки, за да бъдат пренебрегнати… мания, истерия и каталепсия… опасна за себе си и за околните…
поради което препоръчвам да постъпи за лечение за неопределен период от време… където ще бъде в ръцете на… подготвени да…“ Чу какво казва: че трябва да те изпратя в болница, Ефи, в болница за луди! Никой няма да повярва на луда жена. Никой!
Лицето й беше безизразно, ужасяващо празно. За миг се запитах дали изобщо ме е чула или отново се е затворила в странните си неразгадаеми мисли. Но когато заговори, гласът й прозвуча много спокойно:
— Винаги съм знаела, че ще ме предадеш, Хенри — каза.
Понечих да отвърна, но в края на краищата тя беше права: наистина нямаше пред кого да се преструвам, освен пред себе си.
— Знаех, че не ме обичаш вече — Ефи се усмихна и за миг ми се стори почти красива. — Но това не ме тревожи, защото и аз отдавна не те обичам — тя склони глава, сякаш си припомняше нещо. — Но аз няма да ти позволя да ме пожертваш, Хенри. Няма да ти позволя да ме изпратиш в лудница. Не съм болна и един ден все някой ще го разбере. Тогава може би хората ще започнат да ми вярват — Ефи ме стрелна с поглед, изпълнен с лукавство. — А аз мога да им разкажа много неща, Хенри — хладнокръвно добави тя. — За къщата на „Крук Стрийт“ и за това какво правиш там… Фани Милър няма да лъже заради теб, нали?
Дъхът ми заседна като кълбо с игли в гърлото, гърдите ми се свиха с непоносима болка. Изведнъж изпитах отчаяна нужда от хлорал. Без да обръщам внимание на победоносната усмивка на Ефи, аз грабнах шишенцето, което висеше на врата ми, и рязко завъртях дозатора. С треперещи ръце капнах десет капки в една чаша и сипах отгоре им шери. Чашата се оказа прекалено пълна: част от течността се разля и опръска ръкава ми. Изведнъж в мен се надигна бурна омраза.
— Никой няма да повярва на такива нелепи твърдения — гласът ми отново прозвуча твърдо и аз изпитах огромно облекчение.
— Мисля, че може и да повярва — каза Ефи. — А и представи си скандала, който ще се разрази точно когато изкуството ти започва да се радва на признание. Дори намек за това, че си се опитал да затвориш жена си в лудница, за да й попречиш да разкрие тайните ти прегрешения, ще те съсипе. Готов ли си да рискуваш?
Благодарих на тъмните богове, които и да бяха те, за хлорала: започнах да усещам как капакът на главата ми се отваря и вътре нахлува хладен въздух, който подхваща мислите ми, смалени до големината на прашинки. Чух гласа си да звучи от много далеч:
— Мила Ефи, ти си превъзбудена. Мисля, че трябва да си легнеш и да почакаш, докато Таби ти донесе капките.
— Няма да си легна! — осъзнала, че е изгубила предимството си, Ефи започна да губи и призрачното си самообладание и в гласа й се доловиха резки нотки на истерия.
— Е, не си лягай тогава, скъпа — отвърнах аз. — Няма да те насилвам. Ще сляза да видя дали Таби се е върнала.
— Не ми вярваш, нали?
— Разбира се, че ти вярвам, мила моя. Разбира се, че ти вярвам.
— Мога да те съсипя, Хенри (гласът й трепна, колкото и да се мъчеше да го овладее). Мога и ще го направя!
Но призрачният силует с ведър хладен глас и синьозелени очи си беше отишъл и заплахата й сякаш се бе изпразнила от съдържание. Сълзи посребриха лицето й и ръцете й започнаха да треперят. Аз прибрах документа в предния си джоб и си позволих лукса да се усмихна.