— Приятни сънища, Ефи.
И когато излязох в осветения коридор, почувствах как юмрукът в гръдния ми кош се свива — радостно, жестоко. Никога не бих й позволил да ме раздели с Марта. Никога.
По-скоро бих я убил.
Пристигнах на „Крук Стрийт“ с двайсет минути закъснение. Бурята ревеше с цяло гърло зад гърба ми. По паважа имаше сняг, който се топеше и се превръщаше в гъста, мазна зимна киша, по която колелата на файтона се плъзгаха и се кривяха. Бях странно спокоен въпреки неотдавнашната си разправия с Ефи — бях взел втора доза хлорал, преди да тръгна.
Като знаех, че Марта ме чака в края на пътя ми, не можех да мисля за Ефи: утре щях да уредя настаняването й в прилична болница извън Лондон, където нямаше кой да слуша брътвежите й — а дори да имаше, образцовият ми живот със сигурност щеше да отклони от мен всяко подозрение: в края на краищата тя беше само жена, при това бивш модел. Щяха да ме съжалят за провала на брака ми, но никой нямаше да ме обвини. Освен това… тя беше болна. Може би по-болна, отколкото се предполагаше. В такава нощ ми се струваше, че всичко е възможно.
Вратата на номер 18 се отвори и откри квадрат от розова светлина, аз се отърсих от злокобните си мисли и влязох, оставяйки диря от замръзнала кал след себе си. Фани беше цялата в коприна с цвят на магнолия, загърната в ефирен воал, което я правеше да изглежда абсурдно непорочна като млада булка, и аз с тревога се зачудих колко безгранични са способностите на жените да се представят за такива, каквито мъжете ги искат. Дори Марта.
Дори Марта.
Какви ли страшни тайни криеше съвършената й плът?
Безмълвно тръгнах след шепота на Фани, която ме отведе чак до мансардата на къщата, при таваните и малките стаички. Когато осъзнах накъде ме води, внезапно ме обзе ужас, сякаш след малко щеше да отвори вратата на малката спалня и да разкрие пред мен същата обстановка: играчките по пода, бялото легло, цветята на нощната масичка и детето на уличницата, голо под нощницата си, непроменено, само малко по-бледо след всичките години престой в тъмния ковчег, с протегнати към мен ръце и глас като на Марта…
Собственият ми глас отекна като ледена висулка:
— Защо трябва да идваме чак тук? Не може ли да отидем в някоя от гостните?
Фани не обърна внимание на неучтивостта ми.
— Това е личната стая на Марта, Хенри — разсъдливо обясни тя. — Имаш специална покана от нея да я посетиш тук.
— А… — думите ми се оплетоха като бодлива тел в устата ми. — Аз… ако тя не възразява, бих предпочел… тук не е ни малко мрачно? И студено. В тази част на къщата е много студено. Може би…
— Марта сама избра тази стая — невъзмутимо отвърна Фани. — Ако започнеш да се дърпаш, може да не поиска повече да те види.
— О! — нямаше какво повече да кажа. Опитах да се усмихна, но усмивката ми натежа като гримаса. — Аз… просто не съм разбрал. Естествено, след като Марта…
Но Фани вече вървеше напред по стълбите. Подът изглеждаше така, сякаш дълго време никой не бе смущавал покоя на праха по него. Погледнах вратата и почти очаквах да видя синьо-бялата емайлирана дръжка на стаята на майка ми. Пропъдих тази мисъл, преди да е разтърсила крехката ми самоувереност, придобита под влияние на хлорала. Каква глупост. Нямаше дръжка в синьо и бяло, нито бледо дете на уличница с тъмни, пълни с укор очи и следи от шоколад около устата, имаше само Марта, Марта, Марта, Марта… Сложих ръка на дръжката и забелязах олющената бяла боя, под която личаха пластове зелено, жълто, червено… но не синьо, казах си победоносно, не синьо. И точно до ръката си видях отпечатъци от малки пръсти, сякаш някое дете се беше опряло на вратата, притискайки о нея длан и три пръста… Марта?
Дори нейните ръце не можеха да бъдат толкова малки. И следите — лепкави, размазани петна — прясно личаха върху бялата боя. Дали не бяха от… шоколад?
Самообладанието ми ме напусна. Аз извиках и блъснах вратата с всичка сила. Тя не се отвори. В главата ми нямаше място за разсъждения: водеше ме безумна логика, внезапно непоклатимо убеждение, че след всичките тези години Бог най-после е измислил начин да ме накара да платя за стореното с детето на уличницата… да платя с Марта. Картината изглеждаше зловещо правдоподобна в размътеното ми съзнание: детето стои с ръка на вратата, ослушва се, влиза и вижда Марта, която ме чака. След време излиза, отмъстило за стореното… а Марта още чака с рокля, омотана около врата…
Отново извиках и започнах да удрям с ожулени юмруци по вратата.