Нямах право: сега го знам. Бях взел Ефи, преди още да е пораснала достатъчно, за да разбере какво е любовта. Измамих я, като я лиших от възможността да бъде щастлива. Промених я така, че да задоволи собствения ми извратен вкус, а после, когато ми омръзна, я захвърлих.
Знам какъв съм.
И въпреки това докато държах Марта в прегръдките си и усещах влажната топлина на дъха й върху кожата си, аз съзрях друга възможност — възможност, от която космите по ръцете ми настръхнаха и която ме изпълни с фина, екстатична омраза към себе си. Думите, които бях изрекъл пред Марта, кънтяха в кухия ми череп, сладки и звънки като невидими струни под клепачите ми:
„Няма призраци. Умрелите не се връщат да преследват живите. Не вярвам, че хората отиват някъде след смъртта си.“
Осъзнах, че съм повторил думите на глас, прекъсвайки потока на мъчителния си самоанализ. Но сега не помнех нищичко от изреченото.
Марта ме наблюдаваше с любопитство. Лицето й беше каменно.
— Хенри…
Изведнъж разбрах какво ще каже и трепнах, уловен в капана на смъртоносния й поглед. Започнах да говоря, без да ме е грижа какво казвам, само за да й попреча да изрече думите — думата, която безмилостно отекваше в съзнанието ми…
— Хенри!
Погледнах я. Нямаше измъкване.
— Помниш ли, когато ми каза, че ме обичаш?
Мълчаливо кимнах.
— Тогава ми обеща нещо. Сериозно ли беше?
Поколебах се:
— Аз…
— Сериозно ли беше?
— Да.
Главата ми пулсираше, устата ми беше пълна с кисел вкус като след долнопробен джин.
— Чуй ме, Хенри — гласът й прозвуча тихо, приятно, интимно като смъртта. — Ти вече не я обичаш. Обичаш мен. Нали?
Кимнах.
— Докато тя е с теб, аз никога няма да бъда твоя. Винаги ще трябва да се криеш. Винаги ще трябва да идваш тайно.
Дъхът ми запърха между пресъхналите ми устни в неизречен протест, но ужасяващата чистота на погледа й ме накара да мълча.
— Казваш, че вече знае за нас: знае и може да те унищожи. Дори да я затвориш в лудница — ако изобщо успееш, — това може да не е достатъчно. Тя ще се разприказва и някои хора могат да я чуят. Мислиш ли, че семейството й няма да й повярва? Така или иначе ще избухне скандал. Калта е лепкава, Хенри.
— Аз…
Предчувствието за онова, което се готвеше да каже, нахлу в съзнанието ми като огнена стихия. Но което беше по-лошо, аз исках да го каже, исках да освободи вълците в главата ми. Сладката ми Шехеразада! Главата ми заплува в бесен световъртеж. Тя говореше за убийство, говореше за нещо, което да накара Ефи да замълчи завинаги…
За миг изцяло се оставих на образите, които се въртяха в главата ми, и долових в себе си възбуда от мисълта за убийство, натрапчива възбуда, която почти засенчи копнежа ми по Марта… после очарованието на Марта надделя и аз я притиснах в прегръдките си, заравяйки лице в сладостта и мекотата й, в уханието на люляк и шоколад… може би дори се разплаках.
— О, Марта…
— Съжалявам, Хенри. Аз наистина те обичах и едва ли някога ще разбереш какво означаваха тези нощи за мен…
От дълбините на бездната съзнанието ми започна тревожно да се пита: какво означаваше това? Звучеше почти като…
— … но след станалото не можем да се виждаме повече.
Вцепенението връхлетя сетивата ми като ледено одеяло. Само тъничкият безпомощен глас в главата ми глупаво повтаряше: това е сбогуване, едва ли е искала да каже това, и това е… Не! Невъзможно! Не това очаквах да чуя! Не това беше обещанието, което исках да спазя! В мен се надигаше истерия. Отдалеч чух собствения си смях — писклив, смразяващ смях като на обезумял клоун.
— Не! Не! Ще направя всичко за теб… всичко… каквото и да е… — и най-ужасното. — Не трябва да се разделяме така… — о, моя Марта, моя прохладна Гетсиманска градина. — Ще направя всичко!
Най-после ме чу. Обърна лице към светлината и очите ни се срещнаха. Повторих думите си, за да разбере, че казвам истината:
— Ще направя всичко.
Тя кимна бавно, крехка и неумолима. Аз направих мъчителен опит да овладея гласа си.
— Ефи е болна — казах. — Може да не издържи дълго. Постоянно взема лауданум. Понякога забравя колко капки е взела.
Марта ме гледаше неподвижно със светещи като на котка очи.
— Може да умре… всеки момент.
Не беше достатъчно: разбрах го, щом погледът й се отклони от моя. Тя не беше Ефи, която се луташе в сенките. Бях й обещал всичко.
Отчаяно изрекох омразните думи — страхливо признание на вече поетата вина.
— Никой няма да разбере.
Тишината отекна оглушително между нас.
Скрепихме сделката, тъй както се скрепяват всички дяволски сделки. Представете си, ако можете, как е изглеждало всичко в Божиите очи: Честър се гърчи в мъките на плътта, а в ушите му шепне сладък демоничен глас — как ли се е смял Бог! Аз продадох душата си за една жена — как ли този безсмъртен шампион на абсурда се е превивал от смях, докато гласовете ни са долитали като мухи до небесния Му слух… и колко малко ме беше грижа! Марта беше моята душа.