Той пресуши чашата и се намръщи.
— Добре си осведомена, нали, скъпа ми Фани? — отвърна той. — Един господ знае какво ми сипа снощи в чашата онази уличница. Главата ми се пръска. И на всичкото отгоре се осмели да ми поиска четири гвинеи!
— Снощи каза, че я намираш за очарователна — учтиво му напомних аз.
— Е, това си беше за снощи. Тази сутрин изглеждаше поне на четирийсет!
— Неблагодарник. Пийни си кафе — аз се усмихнах и му сипах. — Всички жени са илюзионистки, нали знаеш?
— Всичките сте вещици — отсече той и взе чашата си. — И на първо място ти, Фани. Така че не се опитвай да ме омайваш, тази сутрин не съм в настроение.
Около половин минута Моуз пи кафе в надуто мълчание, после скочи и удари чашата си в масата толкова силно, че за малко да строши порцелана.
— Какво си намислила? — възнегодува той. — Уморих се да чакам, уморих се да бягам от кредиторите, когато бих могъл да припечеля нещо от цялата история. Кога ти и Ефи ще спрете да си играете и ще се заловите за работа?
— Седни, Моуз — казах спокойно.
— Не искам — дребнаво отсече той. — Може да си мислиш, че съм глупав колкото нея, но не съм. Искам веднага да ми отговориш. Иначе, искаш или не, ще свърша всичко сам и вие с Ефи няма да видите и пени от парите на Честър. Разбра ли?
Аз въздъхнах.
— Виждам, че се налага да ти кажа.
43
Трябва да разберете, че бях ядосан. Нямах нищо против тях — поне тогава, — бях чакал, точно както Фани бе поискала, без да задавам въпроси. Но времето минаваше и един от главните ми кредитори отново дойде да ме навести. Колкото до Ефи, не бях говорил с нея от седмици. Виждах я само когато идваше на „Крук Стрийт“, бледа и безразлична, с празния малоумен поглед на човек, пристрастен към лауданум. Макар донякъде да я презирах за слабостта й, понякога изпитвах болезнена тъга по хубавото страстно създание, каквото беше някога. Тя ми писа десетина пъти: писмата й бяха отчаяни, жестоки и объркани, равният й наклонен почерк се редуваше с груби драскулки, които едва успявах да разчета. Не се осмеляваше да се срещне с мен. В деня, преди да отида при Фани, аз получих последно писмо от нея, по-кратко от останалите: лист, откъснат от тетрадка, без подпис и дата. Почеркът беше безформен, като на дете, най-отгоре на бележката с огромни букви беше изписано името ми:
„Моуз!
Боже мой, любими, любими, любими! Струва ми се, че мина толкова време. Болна ли бях? Помниш ли? Имам чувството, че съм спала, че съм проспала целия си живот… и съм сънувала толкова неща. Сънувах, че съм умряла, че Хенри Честър ме е убил и ме е скрил на таван, пълен с механични играчки. Казва, че съм луда… но очите му са като тунели. Понякога го чувам нощем, докато всички спят, чувам го как говори. Моуз! И ти ли я обичаш? Затова ли не искаш да се срещнеш с мен? Всички я обичат. Понякога си мисля, че ще умра от любов по нея… че бих дала живота си за нея, горкия си нещастен живот… ако не беше ти. Ти си моят живот. Ти ме следваш по тъмните коридори на заспалата ми памет — чувам смеха ти. Слагаш ръка на косата ми и аз заспивам за сто години. Клепачите ми се покриват с прах. Остарявам. Тя не обръща внимание на това — тя ще ме чака. А ти? Понякога поглеждам лицето си в огледалото и се чудя дали тя още ме чака. Моуз, събуди ме от съня.“
Помня, че когато бях в Оксфорд, веднъж отидох на парти у някакъв състудент: полунощна веселба с непозволено много бренди и две-три кикотещи се момичета с конски физиономии, дошли от далечния край на града. Помня, че някой предложи да викаме духове и ние с много шеги и смях опразнихме една малка масичка за кафе, наредихме около нея столове и надраскахме с тебешир по ръба буквите от азбуката. Затъмнихме осветлението, момичетата се разпискаха, младежите започнаха да се смеят и всички седнахме да се забавляваме. Щом всички се смълчаха, аз почуках по масата и отново предизвиках предишната какофония.
Отначало чашата в ръцете ни се въртеше безцелно по масата, едни крещяха „Тишина!“, за да заглушат изблиците смях, други се възмущаваха, че някой лъже.
После сякаш по собствена воля чашата се понесе по масата и започна да изписва нецензурни послания до отделни членове от компанията, което предизвика нови писъци сред пияните момичета. Аз винаги съм бил сръчен в ръцете.
Но после всичко се промени: ловките ми маневри бяха осуетени от някой по-сръчен на масата. Опитах се отново да овладея чашата, но тя изскочи от ръката ми и започна да обикаля масата със смайваща прецизност. Ядосан, аз огледах съседите си по маса… и, кълна се, никой не докосваше чашата. Никой.