Дори тогава продължих да смятам, че това е номер: не вярвах в духове и днес не вярвам. Така и не разбрах кой ме беше изиграл в онази нощ — приятелите ми бяха прекалено пияни, а и нямаха въображение за толкова ловък трик, — но изреченията, които се изписаха на масата в онази тъмна стая преди петнайсет години, думите, които отекнаха в главата ми, минути преди нервите ми да не издържат и аз да ритна масата…
Не знам защо ви разказвам това. Но накъсаните и несвързани изречения на Ефи и онези отчаяни думи на масата сякаш идваха от едно и също изгубено, разбито сърце: глас от мъртвите.
Събуди ме от съня…
Фани имаше свои причини да ме държи настрана от Ефи. Бог ми е свидетел, че не страдах от това; повдигаше ми се от маскарада им и ми се искаше никога да не съм се забърквал с тях. Когато идвах на „Крук Стрийт“, Фани се грижеше да имам пиене и забавления в изобилие, а двете с Ефи се затваряха горе и се съвещаваха до безкрайност. Но това далеч не беше най-лошото. Не.
Най-лошото беше онова име… Марта.
Това име беше въздишка, молитва, зов: на устните на Фани — целувка, в устата на Хенри — стон, в тази на Ефи — благослов, толкова могъщ, че цялото й същество се изпълваше с любов и копнеж… Марта.
Тя бродеше след полунощ по тъмните коридори на къщата на „Крук Стрийт“. Когато минаваше покрай мен, аз усещах лекото й иронично докосване по тила си. Долавях уханието й по пердетата, през отворения прозорец дочувах сладкия й дрезгав глас с лек акцент, който ми се смееше от влажната лондонска мъгла. Сънувах я както я бях видял през дупката в стената — горяща роза пурпурна плът, фурия с огнена коса, която се смее през пламъците като луда или като богиня…
И все пак Марта не съществуваше.
Понякога трябваше да си напомням този факт от страх да не полудея като останалите. Марта не съществуваше — знаех го: бях я видял да изчезва в червената вода в умивалника, в размазания грим по бялата ленена кърпа. И тя като Пепеляшка беше създадена от измамна среднощна магия, на сутринта от нея не оставаше нищо освен няколко боядисани косъма по възглавницата. И въпреки това ако не бях го видял с очите си…
Проклета да е! Проклети да са отровните им игри.
Марта не съществува.
После и историята с Хенри Честър. О, не мислете, че съм имал някакви колебания. Нямах причини да обичам този човек, а и той не ме обичаше, но цялата работа започваше да ми се струва прекалено заплетена за моя вкус. Признавам, че отначало се изсмях при мисълта, че Ефи ще съблазнява собствения си съпруг — в това имаше нещо крайно извратено, което ми допадна, — но ако бяхте видели Честър с неговата съсредоточена и зловеща усмивка… Приличаше на обречен пред портите на ада.
Какво искаха от мен? Проклет да съм, ако знаех! Фани не можеше да не е разбрала още от началото, че дори ако успеехме да измъкнем Ефи от къщата на „Кромуел Скуеър“, тя нямаше място при мен. Аз нямаше да се оженя за нея, никога не бях си го и помислял. Винаги когато заговореше за бъдещето, Фани казваше „когато отново се съберем“, сякаш ставаше дума за някакво семейно събиране. Аз не си го представях — Ефи да живее на „Крук Стрийт“? Колкото повече мислех, толкова по-абсурдно ми се струваше. Реших, че за мен ще е най-добре час по-скоро да изляза от играта.
Не се очертаваше и да получа някакви пари: този мрачен маскарад се точеше до безкрайност. Сега, като погледна назад, си мисля, че още тогава трябваше да се измъкна — вярно, щях да изгубя възможността да изнудвам Хенри Честър, но не затова останах. Наречете го дързост, ако щете: не исках да се оставя на една жена да ме преметне. Така или иначе, здраво се оплетох в паяжината им. Трябва да съм бил луд.
Иска ми се да мисля, че в началото съм се поколебал: планът беше толкова готически, толкова чудовищен, че можеше да мине за либрето на някоя мрачна бурлеска. Докато ме посвещаваше в тайната, Фани седеше на дивана като кокошка, която чисти перата си, и въпреки умопомрачителното си главоболие аз избухнах в смях.
— Фани, ти си неотразима! — казах. — За малко да си помисля, че говориш сериозно.
— Но аз говоря сериозно — невъзмутимо отвърна тя. — Съвсем сериозно — погледна ме със загадъчните си ахатени очи и едва забележимо се усмихна. — Разчитам на теб, драги ми Моуз. Наистина.
Аз въздъхнах с раздразнение.
— Искаш да кажеш, че Ефи е убедила Хенри да се съгласи на собственото й убийство? — смехът ми беше болният нервен смях на истеричен човек. Изкашлях се, за да прочистя гърлото си, сипах си още една чаша бренди и веднага гаврътнах половината.
Между нас се възцари мълчание.
— Не ми ли вярваш? — най-после попита Фани.