Ами… ами… ами приказката?
— Махай се! — провикнах се аз.
Ще изкрещи ли, Хенри? Ще се събуди ли, ще те види ли? Ще ухае ли на лавандула и шоколад, а, Хенри?
— Въобразявам си.
Така ли?
— Тук няма котка.
Хенри…
— Тук няма котка!
Гласът ми прогърмя и отлетя в тъмното като изстрели и когато тишината отново се възцари около мен, аз осъзнах, че съм прав: онова, което бях взел за котка до вратата, наистина беше само куп кафяви листа, които нервно се наместваха от течението. Странно, но откритието ми не ме развесели, а скова сърцето ми с още по-силен студ. Обърнах се премалял и разтреперан. Зачудих се какво ли прави Марта.
Мисълта за нея, твърдата, сладка увереност в нея малко проясниха главата ми. Представих си я как лежи в прегръдките ми и съзнанието, че скоро тя ще бъде моя, изпълни душата ми с вълнуваща смелост. С помощта на Марта щях да се справя, да го направя без угризения: без черен ангел на вратата си, без есенна котка, свита на кълбо в сенките… без бледо призрачно дете. Не и този път. Този път Марта щеше да бъде моя и заедно щяхме да извървим хиляда и една нощ.
Взех още пет кристалчета хлорал и с благодарност усетих почти мигновеното им действие: горната част на главата ми се превърна в ясен хладен свод от ехтящи звуци, който приятно се носеше над тялото ми като детски балон. Мислите ми също бяха като балони, затворени в себе си и далечни, бавно и сънливо отлитащи в тъмното.
Три без двайсет и пет. Времето се развърташе като безкрайна спирала пред мен… толкова много време. Секундите бяха мълчаливи вълни, които се търкаляха по неприветлив сив бряг, отброявайки вечността. Довлякох се до статива и започнах да рисувам.
Сигурно сте я виждали: някои казват, че това е най-хубавата ми творба, макар че историята й може би се доближава твърде много до тъмната сърцевина на създателя й, за да бъде красива. Не си я представям да стои в една галерия с преситените куртизанки на Росети или глезените сладникави деца на Милес. Моята „Триумф на смъртта“ е врата към личния ми ад, въплъщение на всяка черна мисъл, вледеняващ страх, потъпкана нежност… Тя е бяла като кост, смъртоносно красива, косата й се вее нагоре и около лицето като лъчите на тъмна звезда, очите й са слепи като юмруци. Тя стои с разкрачени крака и ръце, вдигнати към безмилостното немигащо Око на Бога, което наднича иззад накъсаните облаци над нея, гола и ужасяваща в голотата си, защото макар в поразителната й красота да няма нищо човешко, в чистите жестоки извивки на устните й — нищо нежно, тя все пак буди копнеж, ледения отчаян копнеж по гроба. В известен смисъл изглежда по-хубава, отколкото някога е била: червено-бяла като причастие, тя стои разкрачена над разхвърлян пейзаж от човешки кости, а зад гърба й сияе апокалиптично червено небе.
Макар да има лицето на Марта, тя не е Марта, нито Ефи, нито майка ми, нито Приси Махони, нито танцуващата Коломбина. Или, ако желаете, тя е като всички тях и дори повече. Тя е вашата майка, вашата сестра, вашата любима… вашият потаен, срамен сън, който сте сънували, когато светът е бил още млад. Тя е аз… тя е вие… на главата си има корона от тръни, в краката й лениво се прозява котка от мъртви листа, а по чувствеността на змиеподобното й, детски невръстно тяло, по двойния триъгълник, който се образува между устата, гърдите и тъмния облак на пубиса й, личат четирите окултни йероглифа на Тетраграматона: йод-хей-вав-хей. Тайното име на Бог.
Аз съм онзи, който съм.
45
Колкото повече мислех за това, толкова повече се изнервях. Моуз, казвах си, ти си полудял. Но залогът беше твърде голям, за да се дърпам заради някаква безобидна женска измама: планът беше прост, по детски прост, без какъвто и да било риск от провал. Трябваше само да помогна на Хенри да закара Ефи до гробището, да избера гробница, в която да скрия тялото, да сложа Ефи в саркофага, да го запечатам и когато Хенри се махне, да се върна, да я измъкна и да я откарам на „Крук Стрийт“. Там, каквото и да си мислеха Фани и Ефи, моята работа щеше да приключи и аз щях да започна да събирам печалбата. Просто.