— Тя се събуди! Помръдна!
Видях как Харпър нетърпеливо махна с ръка. Но тя наистина мърдаше: отначало незабележимо, макар че аз виждах как по тънкото й бяло тяло се разлива омраза и лицето й заприличва на това на майка ми, на Приси Махони, на куклата Коломбина и на мъртвото дете на уличницата — всички мърдаха едновременно усти и оформяха думи в черен зов, сякаш по тяхна заповед земята можеше да се разтвори и от нея да изригне фонтан от кръв върху безупречния бял сняг… Но Харпър най-после забеляза: сънливото завъртане на главата в шапката, машиналното свиване на ръцете в юмруци… С един скок се озова при нея с шишето лауданум и обхвана раменете й с ръка. Чух я да мърмори нещо с по детски сънен глас.
— М-м-о-оуз, аз…
— Ш-шт, тихо. Заспивай — гласът му прозвуча като милувка.
— Не… не искам… Не искам да… — тя беше на път да се събуди, борейки се със сенките на помътненото си съзнание. Гласът на Харпър се надигна в тъмното нежен, съблазнителен.
— Не, Ефи… заспивай… ш-шт, заспивай…
Очите й рязко се отвориха и в този миг съзрях Окото на Бог в разширените й зеници. Почувствах как Окото му се обръща към мен като лупа на слънце. Видях безграничното Му, чудовищно безразличие.
Изкрещях.
49
Като ругаех наум, аз се помъчих да придам на гласа си мекота и нежност. Мътните я взели! Още няколко минути — и цялата история щеше безславно да приключи. Загърнах лицето й с пелерината, за да намаля съживителното въздействие на студа, обгърнах с ръка раменете й и тихо й зашепнах. Но Ефи бързо се съвземаше, очите й тревожно трепкаха под затворените клепачи, дишането й беше учестено и неравномерно. С една ръка отворих шишето с лауданум и се опитах да й обясня, че трябва да глътне няколко капки.
— Хайде, Ефи… ш-шт… изпий това… хайде, добро момиче.
Но не можех да я накарам да изпие лекарството. Вместо това за голям мой ужас тя се разприказва.
Хенри чакаше наблизо: беше се паникьосал, че е отворила очи, и стоеше на пътеката, но само на няколко крачки от нас. Ако Ефи кажеше и една дума за плана ни, не се съмнявах, че дори в това състояние той ще се досети за останалото. Притиснах я по-силно към себе си и се опитах да заглуша думите й:
— Хайде… — казах по-припряно. — Изпий това и замълчи.
Очите й се впиха в моите.
— Моуз — съвсем ясно произнесе тя, — сънувах толкова странен сън…
— Няма нищо — отчаяно изсъсках аз.
— Аз… (слава богу, помислих си, пак се унася).
— Виж, изпий си лекарството като добро момиче и заспивай.
— Ти нали… ще дойдеш за мен… нали?
Проклета да е! Хенри се връщаше по пътеката. Помъчих се да й запуша носа и да излея лауданума в гърлото й, но тя продължи да говори:
— Точно като… Жулиета в гроба… картината на Хенри. Ще дойдеш, нали? — гласът й отекна неочаквано ясно в нощта.
Трябва да разберете: никога не съм й мислил злото. Само ако беше помълчала още няколко минути… наистина, вината не беше моя. Нямах избор! Хенри беше почти до мен: още една дума и всичко щеше да пропадне. Всичките ни усилия щяха да отидат на вятъра. Не можех да я накарам да млъкне.
Разберете, че действах чисто инстинктивно: изобщо не съм искал да я нараня, само да я накарам да помълчи няколко минути, докато се оправя с Хенри. Беше тъмно, ръцете ми бяха изтръпнали от дълбаенето на камъка, а и бях изнервен — всеки щеше да бъде на мое място.
Добре, добре. Не се гордея с това, което направих, но и вие на мое място бихте направили същото, повярвайте ми. Ударих главата й — леко, макар и по-силно, отколкото исках — в ръба на близкия гроб. Колкото да я накарам да млъкне. Самата тя нямаше да ми благодари, ако Хенри разкриеше плана ни, самата тя би очаквала да направя нещо за нея и за себе си.
Кучката можеше да провали всичко.
Свлече се в снега и когато я вдигнах, видях петно кръв там, където беше лежала главата й: малко кръгло петънце с големината на монета. Обзе ме паника. Ами ако я бях убил? Тя беше крехка, едва се крепеше… не беше необходимо много, за да се довърши започнатото от Хенри. Доближих лице до нейното и се заслушах в дишането й… такова нямаше. Какво очаквахте да направя в такъв момент? Не можех да реагирам: Хенри веднага щеше да заподозре нещо. Не можех да направя друго, освен да чакам. Десет минути — и Хенри щеше да си тръгне. После щях да се погрижа за Ефи. Не можех да повярвам, че лек удар по главата я е убил: по-вероятно беше да не съм чул дишането й заради шума на вятъра. Не можех да си позволя да се тревожа за нещо толкова тривиално.
Леко изтръсках снега от нея и я отнесох до саркофага. Когато надзърнах в отвора, вътре нищо не се виждаше и аз окачих фенера над входа на гробницата, за да не падне в дупката. Имаше десетина стъпала, които водеха надолу, някои очукани и рухнали от старост. Внимателно внесох вътре безжизненото тяло на Ефи и се огледах в тъмното за място, където да я сложа. Вътре беше малко по-топло, отколкото отвън, и миришеше ужасно — на старост и мухъл, — но поне ковчезите не се виждаха: те бяха наредени по рафтове, скрити зад каменни блокове и зазидани с цимент. Отнесох Ефи в задната част на помещението, където все още имаше празен рафт, достатъчно широк, за да се легне на него. Подложих й чантата си за възглавница, загърнах я плътно в пелерината, оставих я там и тръгнах нагоре по стълбите към Хенри.