Отново запечатах капака, като нахвърлях пръст и сухи листа по ръба, за да прикрия следите от скорошна работа. После затворих вратата на гробницата и я подпрях с камък. Обърнах се към Хенри, подадох му фенера и се усмихнах.
Известно време той ме гледаше с ококорени очи, после кимна и пое фенера.
— Значи… всичко свърши — каза тихо. — Наистина свърши.
Странно, но сега ми се стори по-трезв, отколкото през цялата нощ — гласът му прозвуча ясно и почти равнодушно.
— Не си забравил какво трябва да направиш, нали? — напомних му аз, разтревожен от спокойствието му. — Подаръците. Коледното дърво. Прислужницата. Всичко трябва да изглежда съвсем нормално — с неудобство осъзнах, че ако Хенри наистина е убил Ефи, аз рискувах главата си точно толкова, колкото и той.
— Разбира се — тонът му беше почти дързък. Хенри се обърна и аз останах със странното впечатление, че ме освобождава както господар — слугата си. Тази мисъл ме накара да се усмихна и най-неочаквано избухнах в смях, запревивах се от зловещ кикот сред гробовете и звукът отекна абсурдно в готическата нощ, докато едрите снежинки пълнеха устата ми, очите ми, косата ми. А Хенри Честър тръгна бавно по пътеката с високо вдигнат фенер като неумолим апостол, повел мъртвите по пътя към ада.
50
Във времето отвъд времето нямаше нищо. Бях отвъд движение, мисъл, сън. После светът започна да се връща: откъслечни мисли зазвъняха в главата ми като самотни ноти от незавършена симфония. Минавах през облаци от памет в търсене на себе си, докато изведнъж пред мен изплува лице като балон и аз си спомних име… после още едно и още едно… те се посипаха край мен като разпилени карти. Фани… Хенри… Моуз…
Но къде беше тя — тъмната ми сестра? Спътницата в сънищата ми, близначката ми, най-довереният ми приятел? С нарастваща паника се огледах за нея и осъзнах, че за пръв път, откакто сме се срещнали и откакто пътуваме заедно, аз съм сама — сама в мрака. Един спомен ме заля презглава като вълна и ме накара да извикам смаяна: гласът ми отекна странно, като сред замръзнали камъни, и когато подадох глава от черната вълна, осъзнах къде се намирам. Опитах се да помръдна, но тялото ми беше станало на камък, ръцете ми — на вкочанена глина. Когато се помъчих да размърдам изтръпналите си крайници, открих, че мога само да се надигна на лакти. Тревожно опипах около себе си с очи, вторачени в безграничния мрак. Лежах на нещо като парапет — скованите ми ръце не можеха да определят дали е дървен или каменен, но усещах, че свършва на няколко сантиметра вляво от мен. Какво имаше по-нататък, можех само да гадая, затова предпочетох да остана неподвижно на мястото си, вместо да падна върху прогнилите дъски на някой стар ковчег… Далеч над главата си чувах звуците на нощта и силния вой на вятъра.
Като се замислих за нощта отвън, за момент загубих ориентация и си представих, че се намирам дълбоко под земята и около мен пълзят корени на дървета. Утре по заснежения път към църквата щяха да минават хора, деца с ярки палта и шапки щяха да се спускат по Хайгейт Хил, влюбени щяха да вървят ръка за ръка, заслепени от слънчевите лъчи върху снега… и през цялото това време аз щях да лежа под краката им, замръзнала сред тъмните камъни, заобиколена от мъртъвци…
Стреснах се и неволно извиках: Не! Моуз ще дойде. Трябва само да почакам и той ще дойде да ме вземе. Тази мисъл ме изпълни с огромно облекчение. В първоначалния миг на объркване бях повярвала, че вече съм умряла, че съм затворена завинаги под снега и мрамора.
И в топлината на облекчението аз леко се измъкнах от тялото си и излязох на светло, където сестра ми вече ме чакаше.
51
Докато Хенри се отдалечаваше по „Хай Стрийт“, аз спрях да погледна часовника си. Беше два сутринта на Коледа. Бях подгизнал от пот и тъй като вече не носех Ефи, започваше да ми става студено. Реших да дам на Хенри половин час, за да се прибере у дома — исках да съм сигурен, че няма да ме види как отварям гробницата, — затова реших да отида до една кръчма половин миля нагоре по пътя, чийто собственик питаеше здраво неуважение към часовете за затваряне и където можех да гаврътна набързо една-две чашки, за да пропъдя студа на мрачната нощ. Щом трябваше да се връщам на гробището, сам, предпочитах да го направя след няколко питиета.