Знам какво си мислите и донякъде сте прави. Разбирате ли, докато полагах безжизненото тяло на Ефи на рафта, ми хрумна нещо — нещо, което ми се струваше, че трябва да обмисля в по-спокойна обстановка. До този момент бях мислил само как да накарам Хенри да повярва, че Ефи е мъртва — нито аз, нито Фани бяхме отивали по-далеч от това. Никой не се беше питал какво ще стане с Ефи и с крехкото й здраве, след като маскарадът свърши. Сега започвах да осъзнавам, че тя най-вероятно ще се нуждае от лечение, може би дори от постъпване в болница. Щеше да й трябва място, където да живее и където никой да не я познава, защото ако до ушите на Хенри достигнеше слух, че още е жива, това не само щеше да сложи край на хубавия ни план, но и много вероятно беше да ни арестуват. Всъщност всичко водеше към това, че Ефи…
Беше само мисъл. Човек може да мисли, нали? И все пак… кълна се, че никога не би ми хрумнало, ако дълбоко в себе си не предполагах, че може вече да е мъртва. Не мислете, че не ми е било мъчно за горката малка Ефи: знаете, че бях силно привързан към нея. Но не можете да не признаете, че смъртта й би донесла облекчение на всички ни. Сякаш донякъде беше предначертана. А и толкова поетична, не смятате ли? Като Жулиета в гроба.
52
Докато вървях с бавна крачка към „Кромуел Скуеър“, наоколо се стелеше тишина — безбрежна като смъртта. Безмилостните очи на Ефи ме бяха изпразнили от всички мисли и аз крачех разсеяно по натрупалия бял сняг.
Упорито се мъчех да предизвикам у себе си страдание: жестоко си повтарях, че съм убил Ефи, представях си я как лежи жива в гробницата, как се събужда, как вика, плаче, протрива пръстите си до кокал, опитвайки се да излезе… Но и най-зловещите ми представи не събуждаха в мен дори лек трепет, дори слабо угризение. Нищо. Докато вървях към къщи, започнах да долавям нещо като ехо в главата си, което постепенно се превърна в прост весел химн от една нота: той вибрираше в тъпанчетата ми в ритъм с биенето на сърцето: Марта, моята черна меса, моят реквием, моят зловещ танц. Чувствах как ме вика в нощта, как ме желае, желае душата ми с недоловим, но близък, интимен глас.
Прибрах се у дома и тя вече беше там: плътно загърната в черната си пелерина, така че се виждаше само бледият овал на лицето й. Безмълвно ми направи знак да се приближа. Без дори да спра, за да запаля лампите, аз протегнах ръце към нея. Защо бе дошла, как беше влязла в къщата — това бяха въпроси, които дори не ми минаха през главата; стигаше ми само да я прегърна — колко лека беше, почти безплътна под тежките вълнени гънки на пелерината, — да заровя лице в косата й и да вдъхна упойващото ухание на нощта по кожата й, нещо като жасмин, люляк и шоколад…
Устните ми горяха прилепени към нейните, но тялото й беше мъртвешки студено: докато ме събличаше, пръстите й описваха спирали от леден огън по кожата ми. Тя зашепна в ухото ми и шепотът й прозвуча като шумолене на кипариси в гробището Хайгейт. Пелерината се свлече от раменете й и аз забелязах, че отдолу е гола, призрачна на зеленикавата светлина, лъскавата й кожа отразяваше сиянието на снега… но това я правеше толкова хубава!
— О, Марта, какво направих за теб… какво съм готов да направя за теб…
Когато всичко свърши, помня как събрах дрехите си и тръгнах по коридора към своята стая. Тя ме последва, гола, с безшумни стъпки по дебелия килим. Хвърлих дрехите си на пода и се пъхнах в леглото между чаршафите: Марта направи същото и ние си легнахме като уморени деца. След време аз потънах в сън.
Когато се събудих в осем на следващата сутрин, тя си беше отишла.
53
Добре, добре. Изпих повече от две чаши. Е, в „Бегърс Клъб“ беше топло, срещнах няколко приятели, които играеха на карти, и те ме почерпиха. После и аз ги почерпих, а след това си поръчахме нещо за хапване и след студа, дългото ходене и питиетата… е, заседях се повечко. Може би не точно, но трябва да разберете, че през цялото време мислих и стигнах до труден извод.
Не ме гледайте така. Не мислете, че ми е било лесно да се реша. Всъщност, отчасти за да забравя тежкото си задължение, започнах първо с бренди, а после едното доведе до друго и накрая почти успях да я забравя. Спомням си, че погледнах часовника си към пет сутринта и се стреснах, но тогава, разбира се, беше вече късно. Решението бе извън моите ръце.