Куршумът проби бузата му и пръсна мозъка му върху любимата му репродукция на Мона Лиза. Кръв и мозък потекоха по стъклото и Йохансен се свлече на пода…
Та превключи пак. И пак.
Празни стаи.
В някои — трупове.
Превключи към задната част на сградата. Там имаше пет големи транспортни хеликоптера СН–47G Чинук-Т с оставени на празни обороти двигатели и редица грамадни военни камиони с огромни пустинни гуми. Задните им врати бяха отворени и в някои от тях се виждаха купчини мъртви тела. Появиха се нексове, мъкнеха трупове — мъже и жени, с които Джесика бе работила, беше се шегувала, бе разговаряла само преди няколко часа…
Втурна се към терминала.
Екранът бе празен.
Защо? — мислено изкрещя тя.
Защо правят това?
Защо ги избиват? Защото знаят прекалено много ли? Заради изтичането на плановете?
Потеше се. Внезапно я обзе паника. Изтича до гардероба и измъкна пътна чанта. Започна да хвърля разни неща в нея — бельо, обувки с високи токчета, грим…
Внезапно спря.
Какво правиш, по дяволите?
Сграбчи чука, хукна към вратата и отново рязко спря. Можеше да са в коридора. Или в асансьорите. Можеше да почукат всеки момент на вратата — нексове с автомати, готови да я застрелят…
Облиза устни.
Мисли. Как да оцелееш?
Вдигна глава и погледна нагоре.
Климатикът тихо съскаше.
Домъкна един стол, стъпи на него и с помощта на зъбците на чука изкърти алуминиевата решетка. Щеше да е доста тясно, но… но нима имаше избор?
Изтича в спалнята и разхвърли дрехите по пода. Върна се, изрита стола, който бе използвала, скочи, хвана се за ръба — той се впи в пръстите й, — набра се и се вмъкна в тясното пространство на хоризонталната алуминиева шахта. С треперещи ръце нагласи решетката на мястото й и зачака с бясно биещо сърце.
Изминаха две минути.
Чу го — съвсем тихо изщракване. Вратата се отвори. Три некса се вмъкнаха в апартамента като призраци. Движеха се съвсем тихо, общуваха със знаци. Бързо провериха стаите и се събраха в дневната.
— Няма я. — Гласът бе мек, почти женски.
— Ще я открием.
— Докладвай. Ще се върнем след десет минути и ще проверим пак. Сложете кръстче на името й.
После излязоха.
Джесика запълзя заднешком в шахтата. Студеното течение я караше да трепери, а от близостта със смъртта се разтрепери още повече. Не мога да повярвам, повтаряше си. Просто не мога да повярвам…
Самодоволство, прошепна умът й.
Животът ти бе прекалено добър.
Мислеше се за недосегаема. За кръстоносец, тръгнал да сподели QIII, да помогне на човечеството — точно каквито бяха думите на Гол; беше заподозрял, че са му пробутали фалшиви планове, и двамата заедно доказаха, че наистина е така…
А сега?
Сега тя бе на мушката.
Отново потръпна, после се разплака.
Утрото наближаваше.
Фойхтер стоеше до един от огромните камиони с пустинна маскировка, пушеше пура „Вегас Робайна“ и се наслаждаваше неимоверно.
Подухна лек ветрец и понесе песъчинки върху обувките му.
Гледаше лениво как се появяват още нексове, как влачат тела по пясъка и ги хвърлят в камионите. Някои от грамадните машини вече бяха заминали, повечето се бяха качили по рампите в транспортните хеликоптери, които отлетяха сред рев на двигатели и бушуващи пясъчни вихрушки, за да отнесат доказателствата. Два камиона поеха ролята на примамка и потеглиха през пустинята към предварително уточнен сборен пункт.
Комуникаторът избръмча.
— Да?
— Приключваш ли вече? Всичко ценно ли е извадено?
— Цялата свързана с QIII техника е прехвърлена на мобилната дивизия. Остава само да се поставят експлозивите. Веднага ще пратя нексовете.
Едрите му зъби проблеснаха под слабата светлина на флуресцентите лампи.
— Добре. Не искаме да оставим на Спиралата нищо, което да й позволи да дублира прекрасното ни отроче, нали, Фойхтер? Ти вземаш телата… значи оставаме без… ъъъ… експериментални образци. Нанобиолозите започват да се изнервят. — Последва дълга пауза. — Някакви проблеми?
— Една служителка липсва. Е, ако нексовете не я открият, шибаната експлозия определено ще й види сметката.
— Добре, Фойхтер. Друго?
— Саудитското правителство ще се вбеси, когато взривим базата. Бяха много доволни, когато Спиралата избра да построи новаторски развоен отдел точно тук.
— Майната им.
— Имате ли вести за Картър?
— Да. Оказа се прав — поел е към Руб ал’Хали. Определено е по петите ни, макар че нямаме представа за точното му местоположение. Може би е тръгнал да търси теб, Фойхтер? Може би не му е харесало, че си размахвал пистолет под носа му в Шваленберг? Може би иска да разбере защо не си умрял? Интересен разговор би се получил, не мислиш ли?