Отиде до централната конзола и завъртя няколко ключа. В широката метална плоскост зейна малък отвор. Нямаше обозначения, отбелязващи местоположението на QIII. Процесорът се освободи от цокъла си и се озова в ръката му — малък черен куб, тъмен, безизразен, съвсем безинтересен на вид. Той го повдигна нежно, кожата му потръпна от студената му тежест. Прибра го под дрехата си.
Мина през залата, коленичи до централния компютър и намести последния експлозив — той се залепи на мястото си и му намигна със зеленото си око. Фойхтер извади монитора и пусна непотребната вече чанта на пода. Набра серия цифри. Малкият течнокристален индикатор на експлозива примигна и засвети в червено. Мигането му стана по-бързо, по-тревожно.
— Всичко наред ли е?
— Всичко е готово, сър.
Той накисна бутона за потвърждение.
Експлозивите из цялата сграда на Спирала_Q примигнаха в пълен синхрон.
Фойхтер кимна, прибра монитора в джоба на дългото си кожено палто и обърна гръб на лабораторията. Обърна гръб на мястото, където бе работил и живял и което бе наричал свой дом цели шест години.
Ще имаш нов дом, прошепна ироничната страна на душата му.
Скоро ще имаш цял нов свят.
Срещна се с двата некса отвън. Бе останал само един камион и един чинук. Всички други хеликоптери бяха заминали. Огледа се нервно. Ландроувърът бе готов да влезе в търбуха на звяра — ламарините му бяха надраскани от праха и пясъка, затъмнените стъкла блестяха зловещо в сивия утринен сумрак.
Скоро…
Скоро слънцето щеше да засияе в небето.
А заедно с него — и сградата на Спирала_Q.
— Открихте ли я?
— Не. Смятаме, че е във вентилационните шахти. Да търсим ли още?
— Вие двамата — хвърлете още един поглед. Но имайте предвид, че не ни остава много време. Ако не я откриете, ще се наложи да я оставим да се пържи.
Изруга и потърка устни. Погледът му обходи хоризонта и той си наложи да се успокои, да успокои сърцето си. Тази кучка го бавеше. Трябваше отдавна да е заминал и да отпива от чудесното бордо, докато хеликоптерът го носи по студените въздушни течения към Спирала_мобил.
А някаква тъпа шибана курва го принуждаваше да чака в опасната зона.
Нексовете изчезнаха в сградата.
Последният камион потегли в облак прах към портала на комплекса. Фойхтер гледаше как прехвърля дюната и изчезва. Запали пура и се обърна нервно, щом осъзна, че е останал сам.
Качи се в ландроувъра и кимна на шофьора-некс.
— Скоро тръгваме. След… — погледна си часовника — след десет минути, освен ако не намерят онази кучка по-рано.
Шофьорът кимна, бакърените му очи срещнаха погледа на Фойхтер, след което отново се загледаха право напред.
Снайпер
18
Болката изпълваше Картър. Беше навсякъде. Ледената й игла бе забита в самия център на черепа му. Гризеше го, извиваше се, движеше се, пронизваше, дразнеше, подиграваше се. Червени светлинки танцуваха в празната чернилка, в която се бе превърнал мозъкът му. Черното и червеното го изгаряха, караха разкъсващата агония в главата му да се върти и да трепери. Искаше му се да изкрещи. Продължаваше безкрайно, вечно, секундите се превръщаха в минути, минутите в часове, часовете в дни, в години, в столетия и хилядолетия — и Картър намери убежище, внезапно откри вратата и избяга от болката в прохладната спокойна пустош на планинското плато.
Взираше се в неясните коридори на съзнанието си. Видя Кейд — просто сянка в сумрака на това мрачно място. Някаква ръка се протегна към него. Познаваше я. Собствената му ръка.
Болката го пронизваше, блъскаше го в скалите на безумието, сплескваше го върху нагорещената наковалня на лудостта.
Пое дълбоко дъх. Облиза напуканите си от пустинята устни. Погледът му срещна тъмните бездънни очи на Кейд. Бавно, сякаш против собствената му воля, ръката му се вдигна.
Дланите се докоснаха.
Плътта на Кейд бе студена като на мъртвец.
Пръстите му бяха вкочанени.
„Благодаря — тихо каза Кейд. — Няма да съжаляваш“.
Очите му се отвориха — и видяха разтревоженото лице на Наташа. Усмихна й се отпаднало. Слънцето се подаваше над хоризонта и лъчите му плъзваха като медени нишки из просторите на Руб ал’Хали.
— Обичам те — тихо каза той, седна и почна да проверява кубинките си за скорпиони.
Наташа го прегърна, положи глава на гърдите му и прошепна:
И аз те обичам, Картър.
Той погледна надолу — погледна темето й, късата тъмна коса, фино оформения череп, деликатните длани, прегърнали тялото му. И не можеше да разбере защо се чувства толкова долнопробен. Толкова сакат. Толкова лош. Сякаш бе продал душата си на дявола.