Видя светлините на последните камиони да се движат към портала. Въоръжените стражи се виждаха като далечни петна. Почеса зарастващите си рани. Болката бе почти изчезнала, но на нейно място се бе появил досаден сърбеж.
— Виж ти кой изпълзя от дюните. — Гласът на Картър бе мек и съвсем тих, почти като мъркането на котка.
— Кой?
— Моят стар приятел граф Фойхтер. Каква приятна изненада.
Размърда се в пясъка. Наташа разчете езика на тялото му, познаваше го от ученията по стрелба, в които бе участвала по време на обучението си и на службата си в Спиралата. Нагласяше се по-удобно. Приготвяше се. Очакваше действие. Искаше най-добрата позиция за стрелба…
Картър свали предпазителя на карабината.
— Какво си намислил?
— Ще го застрелям тоя мръсник… мамка му, изчезна! Влезе в сградата. Като някаква шибана хлъзгава змия е.
Гледаше как още два камиона потеглят и се отдалечават от Спирала_Q. Запита се разсеяно с какво ли са натоварени. Това бе развоен център, изследователска лаборатория, а не фабрика.
— Имаш ли цигара?
— Питаш ме вече за двадесет и седми път.
Картър измърмори нещо неразбираемо, но най-вероятно лишено от хумор или такт. — Какво ли не бих дал за глътка „Лагавълин“ — каза накрая и се усмихна. За момент бе свалил очи от мерника. Намигна й и прокара ръка през все още мократа й от пот коса. — Мамка му, каква жега.
— Тъкмо почна да се захлажда, а след малко слънцето пак ще изгрее.
Зачакаха. Появи се благодатен ветрец и леко раздвижи пясъка. Натс донесе от БМВ-то вода. Картър пи жадно и й върна бутилката.
— Трябва да я пестим — тихо каза Наташа.
— Там долу ще има вода.
— Май си абсолютно сигурен, че ще влезем.
Картър се ухили и я стрелна с тъмните си очи. Усмивката му бе усмивка на акула.
— Винаги влизам.
Пак погледна през мерника и видя как един пилот-некс скача от кабината на хеликоптера и отива към товарната рампа на огромната машина.
Задържа дъх.
Прицели се.
И стреля.
Куршумът улучи некса в тила. Той се просна на земята и оплиска пясъка с кръв. Картър огледа района в търсене на още врагове…
Фойхтер се появи и закрачи към ландроувъра.
— Започва се… — промърмори Картър.
Наташа изпълзя до Картър и се взря към далечния ландроувър. Той тъкмо потегляше.
Още едно изщракване.
Картър издиша.
Ландроувърът поднесе и се заби в пясъчния бряг край пътя.
Всичко бе тихо. Неподвижно. Спокойно…
И настъпи… моментът…
Картър го предвкусваше — прекрасния момент на отплатата. Усещаше паниката на Фойхтер в колата. Шофьорът му бе получил куршум в главата и кръвта му бе опръскала целия автомобил. Двигателят бе угаснал или работеше на празни обороти. Какво да прави? Накъде да бяга?
Дясната предна врата се отвори. Съвсем бавно. Главата на Фойхтер се подаде за миг, после изчезна. Преценяваше разстоянието, което трябваше да измине — а то бе осветено от лампите на Спирала_Q, които го превръщаха в такова идеално импровизирано стрелбище, че Картър бе повече от сигурен, че в момента Фойхтер псува.
Скъпите му обувки най-сетне докоснаха пясъка и Фойхтер хукна, размахваше ръце като луд, снишил глава… истински спринт, при това със скорост, която доста изненада Картър.
— Доста е бързичък за старец! Тича, сякаш животът му зависи от това — спокойно отбеляза той и натисна спусъка. Гилзата отлетя настрани. — Което си е самата истина, разбира се.
Фойхтер се просна на пясъка.
— В моменти като този наистина обожавам професията си — отбеляза Картър. Продължаваше да се усмихва. Гледаше през мерника как с изкривено от болка лице Фойхтер с мъка се изправя и куцука към прикритието на Спирала_Q.
— Къде го улучи?
— В десния пищял. Боли, та се не трае.
Натисна отново спусъка. Фойхтер отново се просна на пясъка и остана да лежи.
— Левият пищял. Право в десетката.
Продължи да наблюдава още известно време, проверяваше за други часови, охрана или за проклетите нексове. После стана и вдигна карабината и двуногата.
— Да идем да си поприказваме с него. Може и да е склонен да сътрудничи, как мислиш, Натс?
Наташа не отговори.
Фойхтер лежеше на черния път, водещ към Спирала_Q, и се чудеше какво го е сполетяло.
После си спомни шофьора — един-единствен куршум влетя през предното стъкло на ландроувъра и се заби право в лицето му.
Паниката.
Бягството.
Болката в крака. Вълни от болка…
После втория куршум…
И сълзите.
Изскимтя от болка, седна и огледа двете дупки от куршуми. Финият плат на костюма му бе продупчен, беше се впил в раните. Лепкава кръв течеше от раните-близнаци и попиваше в пясъка.