Кръв…
Вдигна рязко глава и изпълнените му с паника очи се впериха в мрака. Къде беше шибаният снайперист?
И… нима това е той? Картър?
Поклати невярващо глава. Подобно нещо не може да ми се случи, помисли си. След всичко, през което преминах! И тогава разбра положението. Беше прострелян в краката. Който и да се целеше в него, го искаше жив. И сега идваше насам…
Стисна зъби, претърколи се по корем и запълзя. Костюмът му се напълни с пясък. Грижливо сресаната му тъмносива коса стана на мръсни сплъстени кичури. Спокойното му пресметливо лице се покри с бръчките на страха, на разбирането, на времето…
Фойхтер плачеше от безсилие и гледаше как моторът бавно се приближава по пясъка. Изпъшка и запълзя по-бързо, влачеше безполезните си крака, пръстите му се вкопчваха в праха, в камъните и пясъка, счупените нокти се забиваха, дращеха…
Огромният тих мотоциклет спря. Фойхтер чу тежка обувка да докосва земята и инжектира усилията си с психологически кокаин; не се обърна, не погледна назад, не изпита абсолютно никакво любопитство, изпълваше го единствено примитивният животински инстинкт да оцелее… да продължава да пълзи напред… да остане жив, да избяга…
Чу се метално изщракване — звукът на вкаран в цевта патрон. Той се просна изтощен по очи. Подхранваните от болката сили го бяха напуснали. Нямаше сила дори да се обърне по гръб…
Тежките стъпки го приближиха. Спряха.
Нещо метално го смушка в гърба.
— Още ли си жив, мръснико?
— Жив съм — тихо каза Фойхтер. — Знаех, че ще се върнеш, Картър. Видях го в очите ти в Шваленберг…
— Не обичам да ме предават — рязко го прекъсна Картър.
— Беше по необходимост.
Две ръце го сграбчиха грубо и го обърнаха по гръб. Той погледна нагоре към лицето на Картър — много по-изтерзано от времето на последната им среща, с още по-изкривен нос, покрито с много порязвания и драскотини. Очите му бяха тъмни, мрачни, безмилостни, устата — противен разрез, разкриващ зъбите му. Зад осезаемата му злоба стоеше Наташа с глок в едната ръка и браунинг в другата. През маранята на болката му изглеждаше разтреперана, на ръба, оглеждаше се нервно дали не са забелязани… а Картър бе съсредоточен, тъмните му очи сякаш пробиваха като бургии дупки в душата на Фойхтер.
— Колко още са останали тук? — изсъска Картър. Юмрукът му сграбчи скъпото сако на Фойхтер и го дръпна. Фойхтер усети миризмата на пот, примесена с аромат на кафе.
Усмихна се.
— Да не би да си нервен, Картър?
— Нервен? Двамата с Натс искаме да чуем някои шибани отговори.
— Или какво? Ще ме убиеш? Аз вече съм мъртъв, Картър. QIII вече е компрометиран. Аз бях смъртник, очакващ екзекуцията си… А ти… ти закъсня. — И Фойхтер започна да се смее.
Картър поклати глава.
— Имахме един тип в Циндао. Бивш парамедик. Работеше като наемник за различни страни в Далечния изток. Наричахме го Иглата. Заради уменията му на палач. Можеше да накара свиня да се закълне, че е патица. Разбираш ли накъде бия, Фойхтер? Научих много от него. Научих много за болката и много за това как да не убиеш човек — не, не убийството беше целта. Научих много за това как да запазя човек жив. — Картър вдигна очи към Наташа, после погледна към оградата и пустинния път. Нямаше никакви признаци на раздвижване. — Скрий мотора зад ъгъла. Ще вкарам този ходещ труп вътре. Да го подготвя за операцията.
— Операция?
— Виждал ли си лицето на човек, когато му покажат собствения му бъбрек? Май не. Нали си учен, би трябвало да ти харесва да участваш в експерименти.
Картър повлече Фойхтер към вратата на Спирала_Q — тя се отвори със съскане. Той огледа внимателно вътрешността, без да сваля карабината, после вмъкна Фойхтер в прохладната приемна.
Пусна го на мраморния под и тръгна между растения, канапета, стъклени стени и мраморни колони. Движеше се предпазливо и проверяваше всяко ъгълче. Рязко се извърна към появилата се Наташа — тя все така стискаше двата пистолета. Усмихна й се. Тя му отговори едва-едва. Лицето й бе изпълнено с болка и изтощение.
— Да виждаш някакво движение?
— Не. В хеликоптера няма никой, с изключение на мъртвия некс.
— Добър некс е само мъртвият некс. А сега да си получим шибаните отговори.
— Картър. — Тя го хвана за ръката. — Нали не смяташ наистина да го измъчваш?
Погледите им се срещнаха. Видя болка в очите й; видя умора и изтощение, но преди всичко друго видя човещина.
— Не — излъга я. — Блъфирах. Обаче не му казвай.