Това бе дигитален паразит.
Можеше да контролира всичко и навсякъде.
Това бе Бог на всички процесори.
Разбира се, QIII работеше най-добре със специално разработените за него периферии като интегрираните цифрови и оптични връзки и сървъри. Но освен това, за разлика от „тъпите“ процесори, той бе в състояние да извлече максимума и от най-лошите ситуации.
Можеше да изтощи батериите в детските играчки от хиляда метра разстояние.
Можеше да управлява дистанционното на всеки телевизор в другия край на страната.
По дяволите, сигурно можеше и чорапи да пере…
Джесика Рейд протегна ръка и спря. Хвърли поглед през рамо. Почти очакваше да види въоръжен с автомат некс.
Беше сама.
Беше намерила една малка раница. Хвърли в нея диска — най-скъпото нещо от всичко наоколо — и се обърна… Едва сега забеляза малката черна кутия, закрепена към един от множеството сървъри.
Върху нея примигваше червена светлина.
Умът й заработи бързо. Нексовете бяха унищожили повечето от членовете на екипа, обявени за „излишни“ — явно под ръководството на самия Фойхтер, нейния шеф. А сега виждаше мигащо устройство в малка черна кутия. Трябваше да е бомба. Просто трябваше. Те сто на сто искаха да унищожат напълно щабквартирата в Руб ал’Хали! Джесика имаше ниво на достъп степен А, което означаваше, че й е достъпна по-голямата част от информацията в Спирала_Q. И тя знаеше — знаеше, че процесорът QIII е проектиран с идеята да бъде уникален по рода си. Всемогъщ. Всезнаещ. Упражняващ пълен контрол над всичко.
Знаеше, че ако процесорът бъде откраднат или ако шефовете не пожелаят да създадат друго негово копие, унищожаването на Спирала_Q ще върже ръцете на другите конкурентни разработчици най-малко за десет години. Унищожаването на възможността за изграждане на друг QIII означаваше унищожаване на Спирала_Q. Унищожаване на плацентата, на утробата, на майката, като същевременно бебето остане непокътнато. И под пълен контрол.
Преглътна с мъка.
Мамка му!
Изтри потта от челото си с ръкава на пижамата.
Обърна се и хукна приведена през лабораторията. Краката й шляпаха по хладните плочки. Мина през няколко защитени врати и се върна в коридора при вентилационната шахта.
Набра се и отново се вмъкна в тясното пространство.
И тогава чу изстрелите.
Запълзя бързо. Не можеше да си обясни какво става. Пълзеше по-бързо, отколкото си бе мислила, че е възможно. Ръцете и лактите я боляха от блъскането в алуминиевите стени, потта се просмука в тънката й памучна пижама. Най-сетне стигна до целта си, завъртя се на задник и изрита решетката.
Скочи в една от подземните кухни, която бе посещавала неведнъж по време на среднощните си излети. Затича се — дишаше тежко като подгонен дивеч — покрай кошовете мръсни покривки, които никога вече нямаше да бъдат изпрани — никога вече нямаше да бъдат нужни. Прелетя покрай огромните притихнали миялни и сушилни и почувства с изпотения си гръб обвинителните им погледи.
Стигна тежката врата на изхода. Измъкна ключа си. Преодоля електронната защита… и излезе в нощта.
Лек ветрец погали тялото и душата й.
Потта й изстина и тя потрепери.
Затича, подгонена от страха от нексовете, от чувството за вина заради кражбата, от представата за огромната бомба, спотаена само на крачка зад нея. Оставяше дълбоки следи в пясъка — неизличими, сякаш стъпваше върху бързо втвърдяващ се цимент.
Стигна ъгъла на сградата и някаква първична част от душата й я накара да спре и да надникне зад стоманената колона. Видя автомобил — ландроувъра на Фойхтер.
Запромъква се към него. Погледна вътре, смръщи нос при вида на мъртвия шофьор и разплисканата кръв, огледа се бързо, отвори вратата и изтегли трупа на пясъка.
Качи се.
Затвори тихо вратата.
Остави пиратските планове на QIII на съседната седалка.
Хвана волана и потръпна от отвращение при допира с кръвта, после завъртя ключа. Непрекъснато повтаряше: „Моля те, запали, моля те, запали“ и се мъчеше да не обръща внимание на дупката в предното стъкло — тя беше точно срещу лицето й…
— Тя е една от нас, господин Картър. Наташа Молино е дъщеря на Гол и е на наша страна.
Няколко неща се случиха едновременно…
Отвън се чу могъщият рев на мотор. Ландроувърът на Фойхтер даде на заден, после полетя надалеч в мрака със светнали стопове…
Картър се обърна към Фойхтер и видя смаяното му лице и зяпналата му уста…
9-милиметровият глок изтрещя. Нексът се строполи и Картър престана да усеща притискането на дулото.
Картър бавно облиза устни, вдигна глава и я обърна. Спря поглед върху свелата очи Наташа.