Джесика кимна.
Картър взе за момент мъничкия сребърен диск, впи поглед в него и промърмори:
— Надявам се да си заслужаваш, надявам се онези гадняри да те желаят повече от смъртта ми.
Пусна диска в ръката на Джесика и тръгна към вратата.
Корветът спря в една пуста тъмна пресечка. Наскоро тук бе бушувал пожар и към Картър зееха почернели счупени прозорци. Той слезе от колата и се огледа предпазливо като хищник, изучаващ новата си територия, душещ маркировката на съперниците, застанал нащрек и готов за действие. Отиде до багажника и напълни с разни неща джобовете на панталона и на късото си черно яке.
Закопча якето, огледа гладко обръснатото си лице в пропуканото огледало на автомобила и се усмихна на отражението си. Силна усмивка. Убедителна усмивка. И такава трябваше да бъде, за да мине през рецепцията на хотела, където щеше да се състои срещата — „Бевърли Хилс Хилтън“, един от оцелелите от атомния тероризъм.
Закрачи с ръце в джобовете, изчистваше ума си за предстоящата среща. Трябваше да е нащрек; но пък ако всичко беше капан, Гол щеше да заподозре нещо от отсъствието му и номерът можеше лесно да се забележи — и да се неутрализира достатъчно бързо.
Крачеше енергично по тротоара. Не пропускаше нищо, оглеждаше малцината пешеходци, с които се разминаваше, в търсене на оръжия или признаци на лоши намерения. Изпитателният му поглед не пропусна нито една кола, минаваща край съсухрените дървета покрай Южен Ел Камино, и претърсваше купетата и за най-дребната подозрителна подробност. Когато стигна ъгъла на Ел Камино и булевард „Уилшир“, спря и се огледа. Зави наляво и отново закрачи, като изучаваше всичко около себе си — покритите с белези фасади на сградите, хората, очуканите коли, изгорелите дървета. Щом наближи входа на Бевърли Хилс Хилтън, забави крачка и отново се огледа за нещо подозрително.
Ако са тук и ако ме гледат, значи са призраци, помисли си.
Невидими.
Спря, облегна се на ниската стена и извади пакет „Кемъл“.
Запали цигара.
Това му даде време да огледа обстановката. Върху и в околните сгради имаше няколко места, идеални за снайперисти. Не успя да забележи никакво движение, но пък това не означаваше, че ги няма.
Помисли си отново за Африка.
Тичащият Гол и дългият скок над бездната…
Нечутият писък, краката, размахващи се във въздуха…
Дългото падане към реката далеч, далеч долу…
Въпреки болката и изтощението в онзи момент все пак си спомни единствената дума, която изникна неканена в ума му… която се стовари от яркочервените сводове на поглъщащата го агония…
Мъртъв.
Нямаше начин Гол да е оцелял след онова падане.
Но пък и Картър го беше оставил навремето да умира в Прага; потънал в кръв на пътя, а въоръжената полиция щеше да пристигне чак след няколко минути. Беше го застрелял, за да го запази жив… и Гол оцеля, успя да избяга, оцеля като същинска хлебарка…
Издиша облаче дим. Откъм тротоара се разнесе смях и главата му рязко се извъртя натам. Отпусна се. Дръпна още веднъж. Вдиша дълбоко и успокои бумкащото си сърце.
Анализ.
Затвори очи за миг. Слава Богу, главоболието, което го мъчеше напоследък, не се обаждаше. Шевовете в хълбока му държаха добре и благодарение на инжекцията петидин болката се бе превърнала просто в глухо туптене. Беше оправил носа си в мотела и сега той туптеше и го дразнеше, а счупеният пръст (с нова превръзка) и пукнатите ребра бяха глухи болки, които вече беше приел като част от самия себе си. Болката се бе превърнала в неразривна част от същността му.
Метна фаса в храстите зад себе си.
Хайде, помисли си и си погледна часовника.
Тръгна по дългата извита алея, като се мъчеше да се съсредоточи единствено върху впечатляващата, но доста поочукана сграда и през цялото време се оглеждаше за нещо подозрително. Наближи голямото обръщало пред рецепцията със стени от стъкло и стомана. Хвърли поглед надясно, после нагоре към шестетажната сграда и към балконите, които опасваха всеки етаж.
Планът му бе прост. Да попита за информация на рецепцията. Отначало любезно… или с господин 9-мм за по-голяма убедителност. Беше сигурен, че след това нещата ще тръгнат сами.
Кимна на портиера, изкачи няколкото мраморни стъпала между късите дундести бели колони и с предпазливостта на котка влезе в луксозното пълно с растения фоайе. Не изпускаше нищо от очи. Мъже четяха вестници, няколко жени очевидно очакваха клиенти, една разпалено говореше по мобилния си телефон. С окуражаващата тежест на браунинга под якето си, Картър закрачи по скъпите килими към рецепцията и прекрасната грейнала брюнетка с блестящи очи.