— Дюрел знае ли, че съм добре?
— Да, сър.
— В частна клиника ли съм?
— Да. Наложи се да действаме бързо. Бяхте изгубили много кръв и макар тялото ви вече да регенерираше, се налагаше да му дадем малко допълнителен стимулант. Ще остане в системите ви през следващите две седмици, или горе-долу толкова.
— Странични ефекти?
— Изтощение; но разполагаме с нови лекарства и срещу него.
— Добре.
Фойхтер седна.
— Вътре в мен все още има парченца метал.
Да, знаем. Не представляват опасност и можем да ги извадим по-късно. Дюрел каза, че възстановяването ви е най-важно — заради разработката на QIII. Поръча да ви съобщя, че имаме напредък с откриването на мястото, където се намират откраднатите планове.
— А… — последва пауза — Картър?
— Следим го от инцидента в Германия.
— Разкажете ми.
— Изплъзна се на неколцина некса. Едва не ви уби. — По-добър е, отколкото предполагах. Много по-добър. Спокойно би могъл самият той да е шибан некс!
Разнесе се смях. Студен смях. Без много веселие.
— Изпратени са хора да го премахнат.
Фойхтер кимна. Здравенякът се върна и Фойхтер запали пурата.
— И още нещо. Племенницата ми, Мария Балашев. Мъртва е нали?
— Да, сър. Като че ли никой не е наясно какво точно е станало в онова помещение… чакахме да се събудите. Нексовете ви измъкнаха миг преди експлозията, предназначена да премахне работния екип на QIII и да прикрие изчезването ви, но Мария… Куршумът е засегнал белия й дроб. Задавила се е в собствената си кръв. Не можели да й помогнат с нищо и нямало време да вземат бързи решения… вие бяхте основният приоритет.
— Приоритет — студено повтори Фойхтер и очите му мрачно проблеснаха. — Да, явно е така.
— Има още нещо, сър.
— Да? — Очите му отново проблеснаха.
— Спирала_Н беше подготвила отряд със задача да прекрати дейността на Спирала_Q.
— И?
— Проблемът е решен успешно, сър. Спирала_Н вече не съществува, повечето от хората и мрежите й са мъртви.
— Въртяща се надолу спирала, казваш? — гадно се изсмя Фойхтер, затвори тъмните си очи и се остави на болката да го грабне и да го отнесе към тъмните обсидианови брегове.
Наташа лежеше на земята — смазана, разкъсана, разбита.
— Не! — изсъска Картър. Браунингът му бе започнал да лае в мига, когато скочи надолу по склона, стиснал оръжието с две ръце. Мъжът, застрелял Наташа, рухна на земята, куршумите го изядоха целия като малки метални паразити, кръв блъвна от устата му и покри брадата и носа му с алени пръски. Картър се претърколи с пъшкане по леда. Пистолетът му бе празен. Тялото му се плъзна към смачканото БМВ и глухо се удари в него. Той бързо смени пълнителя и надникна в мерцедеса.
Двама мъже, все още на крака, се оттегляха към гората; на задната седалка бе проснат улученият от снайпера на Картър убиец; един бе застрелян от Наташа, а друг лежеше на леда с пръснато лице — куршумът на Картър бе минал през мозъка му.
Надникна над бронираните ламарини на колата; откъм гората проехтяха изстрели и куршумите с писък се забиха в камъка и метала зад него, вдигнаха фонтани снежен прах. Картър се хвърли по корем и се плъзна към задницата на мерцедеса. Изстиващата огъната стомана пукаше и съскаше…
Крака, подаващи се зад близкото дърво.
Стреля, чу писъци, видя как кръвта изригва от крака и пищяли.
Оставаше само още един…
Присви очи, но не можеше да го види. Къде се бе дянал? Стоеше до дърветата, недалеч от ниската каменна стена — нуждаеше се от сериозен ремонт, но Картър все го отлагаше с вечното „следващото лято“…
Ботушите изтрополиха по ламарините на мерцедеса и Картър вдигна глава — прекалено късно — в мига, когато мъжът с ръмжене се хвърли отгоре му. Зърна за миг загоряла кожа и гъст черен мустак. Усети миризмата на чесън, преди да го сграбчат и с лекота да избият браунинга. Изрита с коляно, но не улучи — якият нападател нанасяше дъжд от удари в лицето му и за миг го зашемети и ослепи…
Тежестта изчезна. Картър лежеше по гръб на леда, усещаше вкуса на кръв и парче счупен зъб в устата си. Погледна нагоре…
Към подметката на ботуш.
Звезди избухнаха пред очите му. Ритникът го блъсна в мерцедеса. Той изстена. Кръв потече по брадичката му — носът му бе счупен. Сигурно бе изкрещял, не бе сигурен…
Пръстите му се заплъзгаха по леда, докато се мъчеше да се изправи.
— А сега ще те убия — чу се глас със силен акцент.
Отвориха очи. Всичко изглеждаше като на забавен кадър.