„Необходим съм ти, Картър. Пусни ме, остави ме да свърша онова, което мога най-добре…“
„Разкарай се от мозъка ми, Кейд!“
Картър примигна.
Нещо тъмно и застрашително запълзя в душата му, подобно на ядрена зима — върху красотата пред него падна тъмна завеса, каквато не бе виждал никога. Сетивата му се изостриха, времето се забави, всичко стана…
Черно-бяло…
— Трябва да отстъпим, да отстъпим в къщата… — изсъска той.
Наташа кимна, стискаше здраво оръжието си.
Запълзяха покрай стената. Куршумите летяха от всички посоки, няколко от бронираните машини се бяха преместили пред къщата, картечниците им не преставаха да стрелят. Земята бе осеяна с телата на мъже и жени. От една улучена машина се носеха кълба черен дим.
— Какво има?
— Танковете идват — горчиво отвърна Картър. Внезапно стрелбата се прекрати. Трясъкът на картечниците замлъкна. Разнесе се далечен рев на двигатели. Силна експлозия изтътна в каньона и разтърси стените му.
Последва ответна стрелба.
Слънцето печеше безмилостно. Картър избърса потта от веждите си. Устата му бе суха — твърде суха, ребрата и няколкото други по-незначителни порязвания напомняха за себе си. Най-зле беше носът — бе чупен прекалено много пъти и затрудняваше дишането му, а и болеше.
Разнесе се гръм на оръдие.
Една от бронираните машини сред дърветата внезапно изчезна, превърна се в хиляди парчета изкривена стомана, които се пръснаха във всички посоки като някаква гигантска ръчна граната… вместо нея на мястото й остана черна, обвита в пламъци метална черупка. Три от колелетата бяха останали закрепени към огънатото и разкъсано шаси. Картър поклати глава, хвърли автомата и сграбчи Наташа за ръка.
— Трябва да се разкараме от тая лудница.
— Къде е баща ми?
— Вече е прекалено късно за това! Хайде!
— Не искам да умра така — възкликна Наташа.
— Аз пък изобщо не искам да умра — отвърна Картър.
Хукнаха към вратата. Картър се сниши. Три куршума се забиха в тухлите над него, изрисуваха диагонал по стената. Отляво се разнесе писък и една жена рухна, хванала се за гърлото. Кръвта излизаше на тласъци между неуспешно мъчещите се да запушат раната пръсти. Оръжието и войната изведнъж бяха забравени в този миг на ужасна агония. Картър изпразни цял пълнител в атакуващото множество и то заподскача, сякаш посрещаше куршумите с радост…
Наташа изпищя.
Картър се извъртя, но прекалено късно — една фигура се метна към него… автоматът на Наташа заподскача в ръцете й и стрелбата отекна в главата на Картър и във всичко наоколо… той се стовари тежко на земята, за около секунда си мислеше, че е мъртъв. Отблъсна трупа от себе си и се претърколи, огледа бушуващата около него лудница. Нексовете нападаха отново и покосяваха мъжете и жените на Спирала_F.
Картър измъкна затиснатия си от трупа автомат и застреля в тила некса, който притискаше Наташа. Видя как мозъкът му изригна на струя. Нексът рухна, претърколи се и Картър видя ужасеното лице на Наташа, която се взираше безмълвно в него. Сграбчи я и изкрещя:
— Къде е Гол, по дяволите?
Наташа не отговори…
— Ранена ли си? Питам, ранена ли си, мамка му?
Една фигура се понесе към тях — Наташа изскимтя — автоматът в ръцете на нападателя се надигна и Картър видя пръста на спусъка, усети натиска, блъсна Наташа и натисна спусъка на собствения си автомат, като същевременно се хвърляше земята…
Куршумите прелетяха покрай лицето му — толкова близко, че усети полъха им. Неговият откос запрати фигурата във въздуха, тя се завъртя и рухна безжизнена на земята.
— Хайде. — Картър сграбчи Наташа за ръката и я помъкна след себе си. Вляво няколко души ритаха паднал на земята некс. Два други му се притекоха на помощ и последва кратка и много кървава схватка. Картър спринтира към къщата и рязко спря пред вратата. Обърна се…
Не беше сигурен колко са останали живи — и от Спирала_F, и от врага. Погледна към Наташа, която бе влачил в безумното си бягство към временното прикритие по-далеч от стрелбата. По лицето й имаше кървави петна. Цялата трепереше. Той я погледна в очите и бавно каза:
— Без паника, Натс. Хайде. Стегни се. Няма да умрем. Обещавам ти. Ще те пазя…
— Как…
— Шшш. — Той постави пръст на устните й, наведе се и я целуна нежно. — Обещавам ти, ще те пазя…
„Лъжец…“
Нанесе му такава плесница от гняв и омраза, че усети как Кейд отлетя в мрачния безкрай и в ума му се възцари спокойствие — безумно спокойствие, което бе изпитвал само няколко пъти в моменти на изключително опасни бойни условия…