Бижутата я следеше някъде в тълпата. Беше добра — Вивена много рядко успяваше да я зърне, и то само защото й бяха казали накъде да гледа. Дент пък изобщо не можеше да види. Беше там някъде, но се движеше толкова крадешком, че тя изобщо не можеше да го засече. Но щом стигна до края на улицата и се обърна, за да закрачи обратно, видя Буцата. Безжизненият стоеше неподвижен като някоя от статуите на Д’Денир от двете страни на градината и бездушно наблюдаваше минаващите тълпи. Повечето хора не му обръщаха внимание.
Дент беше прав. Безжизнените не бяха много, но и не бяха нещо необичайно. Няколко минаха през пазара, понесли багажа на собствениците си. Никой не беше толкова мускулест или висок като Буцата — Безжизнени се срещаха във всякакъв вид и големина, също като хората. Слагаха ги да пазят дюкяни. Работеха като носачи. Метяха улиците. Бяха навсякъде.
Зърна Бижутата сред тълпата. „Как успява да изглежда толкова отпусната?“, помисли си. Всеки от наемниците й изглеждаше спокоен, все едно бяха излезли на безгрижна разходка.
„Не мисли за опасността“ — каза си. Дланите й бяха потни. Съсредоточи вниманието си върху градините. Честно казано, изпитваше лека завист към жителите на Т’Телир. Хората безделничеха, насядали на тревата и изтегнати в сянката на дърветата, децата им си играеха и се смееха. Статуи на Д’Денир се редяха в тържествен низ, вдигнали ръце с извадени за бой оръжия, сякаш бранеха хората. Дърветата се издигаха високо към небето, разперили клони, по които растяха на гроздове странни цветове.
Цветя с широки венчелистчета цъфтяха в сандъчета. Някои бяха Сълзите на Едгли. Аустре беше поставил цветята там, където искаше да са. Да ги режеш и да ги носиш, да ги използваш за украса на стая или къща беше суета. Но дали беше суета да ги садиш насред града, където всички можеха да им се радват?
Вивена извърна очи. БиоХромата й продължаваше да усеща красотата. Толкова живот, събран нагъсто на едно място, предизвикваше някакво жужене в гърдите й.
„Нищо чудно, че обичат да живеят толкова близо един до друг“, помисли тя, забелязала как група цветя преливаха в гама от багри навътре към центъра на едно сандъче. „А щом си поискал да живееш толкова плътно, единственият начин да виждаш природата е като я внесеш вътре.“
— Пожар!
Вивена се обърна рязко, като повечето други хора на улицата. Сградата, до която стояха Тонк Фах и Парлин, гореше. Вивена се обърна и погледна към центъра на градините. Повечето хора в парка гледаха стъписано пушека, който се вдигаше на валма във въздуха.
Първото отвличане.
Хора затичаха на помощ, прекосяваха улицата и принуждаваха впряговете рязко да спират. В този момент Буцата пристъпи напред — втурна се с тълпата, — замахна с кривака си и удари един кон по крака. Вивена не чу как се счупи кракът, но видя как животното изцвили, падна и обърна каруцата, която теглеше. Един сандък падна от нея на улицата.
Впрягът беше на Нанрова, върховния жрец на бога Стилмарк. Според разузнаването на Дент превозваше ценности. Дори да не беше така, върховен жрец в опасност щеше да привлече много внимание. Сандъкът изтрещя на улицата. И по каприза на щастливата съдба се пръсна и се разпиляха златни монети.
Второто отвличане.
Вивена зърна Бижутата — стоеше от другата страна на впряга. Бижутата й кимна. Време беше да тръгва. Докато хората тичаха било към златото или към огъня, Вивена се отдалечи. Дент щеше да нападне един от дюкяните наблизо с банда крадци. Крадците щяха да отмъкнат стоките. Вивена искаше само да е сигурна, че стоките ще изчезнат.
След малко Бижутата и Парлин я догониха. Тя се изненада, като усети колко се е разтуптяло сърцето й. Почти нищо не се беше случило. Никаква истинска опасност. Никаква заплаха за самата нея. Само две „злополуки“.
Но пък точно това беше идеята.
След няколко часа Дент и Тонк Фах все още не се бяха върнали. Вивена седеше кротко на новия диван, с ръце в скута. Диванът беше зелен. Кафявото явно не беше на мода в Т’Телир.
— Колко е часът? — попита тя тихо.
— Не знам — сопна се Бижутата: стоеше до прозореца и гледаше към улицата.
„Търпение — каза си Вивена. — Не е нейна вината, че е толкова сприхава. Дъхът й е откраднат.“
— Не трябва ли вече да са тук? — попита след малко.
Бижутата сви рамене.
— Може би. Зависи дали са решили да идат в някоя тайна квартира, докато нещата се успокоят, или не.